Само дето докато си сипваше кафе, Катя се приближи до нея със сияеща усмивка.
— Е… Как беше снощи? Хайде, разказвай.
Елена допълни чашата си с кафе и прикри гримасата си зад голяма глътка, която опари езика й.
— Мисля, че „Не се появи“ обяснява всичко.
— Не се появи?
— Да, точно така.
Катя поклати глава.
— По дяволите.
— Не, всичко е наред. Наистина. И бездруго нямах кой знае какви очаквания. — Да, с изключение на фантазии за бъдещето, включващи хелрен, собствено семейство, нещо, за което да си струва да се живее. Нищо кой знае какво. — Всичко е наред.
— Снощи си мислех нещо. Имам братовчед, който…
— Благодаря, но не. При състоянието на баща ми не е редно да излизам на срещи. — Елена се намръщи при спомена колко бързо се беше съгласил Рив с нея. Въпреки че не можеше да отрече джентълменското му поведение, малко се ядосваше.
— Грижите за баща ти не означават…
— Хей, защо не отида да поема рецепцията, докато персоналът се сменя?
Катя млъкна, но светлите й очи казваха много, което можеше да бъде обобщено в едно изречение: „Кога ще се пробуди това момиче?“.
— Отивам още сега — заяви Елена и обърна гръб.
— Няма да продължи завинаги.
— Разбира се, че не. По-голямата част от нашата смяна вече е тук.
Катя поклати глава.
— Нямах предвид това и ти го знаеш. Животът не продължава безкрайно. Баща ти страда от сериозно психично заболяване и ти си много добра с него, но той може да остане така цял век.
— В такъв случай пак ще имам на разположение около седемстотин години. Ще бъда отпред. Извини ме.
Озовала се на рецепцията, Елена се настани зад компютъра и въведе паролата си. В чакалнята нямаше никой, защото слънцето едва беше залязло, но пациентите щяха да започнат да прииждат всеки момент и тя ги чакаше с нетърпение, за да я разсеят от мислите й.
Прегледа графика на Хавърс и не откри нищо необичайно. Прегледи. Процедури. Следоперативно наблюдение.
Външният звънец се обади и тя погледна към монитора. Отвън стоеше мъж, сгушен в палтото си, за да се предпази от студения вятър.
Елена натисна бутона на интеркома и каза:
— Добър вечер, с какво мога да ви помогна?
Лицето, насочило се към камерата, й беше познато. От преди три нощи. Братовчедът на Стефан.
— Аликс? — заговори тя. — Елена е. Как…
— Тук съм да проверя дали той не е бил докаран.
— Той?
— Стефан.
— Не мисля, но ще проверя, докато ти слезеш. — Елена отключи и влезе във файла със списъка на постъпилите пациенти. Провери имената едно по едно, докато отключваше отделните врати за Аликс.
Стефан не се споменаваше никъде.
В мига, в който Аликс влезе в чакалнята, кръвта замръзна във вените й при вида на лицето му.
Зловещите тъмни кръгове под сивите му очи говореха за нещо повече от недостиг на сън.
— Стефан не се прибра снощи — заяви той.
Рив ненавиждаше декември и то не само заради студа в щата Ню Йорк, който беше достатъчен да го накара да стане пиротехник, само и само да се стопли.
Нощта през декември настъпваше рано. Мързеливото слънце се отказваше от усилията си около четири и половина следобед, а това означаваше, че кошмарната среща на Рив в първия вторник от месеца започваше по-рано.
Беше едва десет часът, когато влезе в щатския парк „Блак снейк“ след двучасово шофиране на север от Колдуел. Трез, който винаги се дематериализираше, без съмнение вече беше заел позицията си в близост до бунгалото, невидим и готов да действа в ролята си на гард.
А също и като свидетел.
Фактът, че някой, който можеше да бъде наречен негов най-добър приятел, трябваше да наблюдава всичко това, беше част от мъчението и добавяше към цялата гадост допълнителна доза унижение. Бедата беше, че когато свършеха, Рив имаше нужда от помощ, за да се прибере у дома, а Трез го биваше в тези неща.
Разбира се, Хекс с удоволствие би поела това задължение, но не можеше да й се има доверие. Не и в близост до Принцесата. Ако й обърнеше гръб, макар и за секунда, стените на бунгалото щяха да се сдобият с нова боя — с ужасяващ произход.
Както винаги Рив спря колата си на неасфалтирания паркинг в подножието на планината. Нямаше други коли и той очакваше пътеките, водещи от паркинга също да са пусти.