Робата на принцесата се отдели от пода и полетя към нея. Докато още висеше във въздуха, тя извади широка червена панделка от вътрешния джоб. Плъзна я между краката си и покри вагината си, запазвайки оставеното там от него. После се облече, като прикри скъсаното от Рив с най-горния пласт. Последва златният колан, или поне той мислеше, че е златен заради блясъка му.
— Поздрави чичо ни от мен — подхвърли провлечено Рив. — Или пък… недей.
— Вдигни… я… от пода.
— Или ще се наведеш да си прибереш торбичката, или тя остава тук.
В очите на Принцесата заблестя такава злоба, че всеки убиец би бил по-приятен противник. Останаха загледани един в друг в продължение на няколко дълги, изпълнени с неприязън минути.
Принцесата се пречупи. Точно, както беше предвидил Рив.
За негово най-голямо удовлетворение тя се оттегли първа и капитулацията й едва не го накара да свърши отново, а шипът му се опитваше пак да се забие в нещо, макар и да нямаше в какво.
— Достоен си за владетел — отбеляза тя и протегна ръка, а кадифената торбичка, пълна с рубини, се вдигна от пода. — Убий го и можеш да станеш крал.
— Ако убия теб, ще бъда щастлив.
— Никога няма да си щастлив. Ти си напълно различен, а живееш в лъжа сред нисшите. — Тя се усмихна, а по лицето й се разля неподправена радост. — Освен тук с мен. Тук можеш да си честен. До следващия месец, любов моя.
Тя му изпрати въздушна целувка с ужасяващата си ръка и се дематериализира, изчезвайки по начина, по който това се случваше с дъха му в студения въздух навън от бунгалото.
Коленете на Рив не издържаха и той се строполи немощно на пода. Докато лежеше върху грубо издяланите дъски, можеше да почувства всичко: потрепващите мускули на бедрата си, подуването, причинено от скорпионската отрова.
Докато топлината напускаше бунгалото, той усети как в него се надига непреодолим пристъп на гадене, стомахът му се стегна като юмрук, а гърлото му изтръпна, готово да избълва всичко отвътре. Рефлексът за повръщане не закъсня и той отвори уста, но оттам не излезе нищо.
Знаеше си урока и не се хранеше преди срещите.
Трез влезе през вратата така тихо, че Рив разбра за присъствието на най-добрия си приятел чак когато ботушите му се озоваха пред лицето му.
Гласът на мавъра беше тих.
— Да те измъкваме оттук.
Рив зачака поривите на гадене да поутихнат, за да се опита да се надигне от пода.
— Нека… се облека.
Скорпионската отрова превземаше цялата му нервна система, блокираше нервните му магистрали и второкласни пътища, така че опитът да замъкне тялото си до дрехите изложи на показ конфузната му немощ. Бедата беше, че противоотровата трябваше да остава в колата, защото Принцесата би я открила, а демонстрирането на такава слабост бе като да подадеш зареденото си оръжие на врага.
На Трез очевидно му омръзна да наблюдава представлението, защото отиде и взе палтото.
— Направо наметни това, за да може да се погрижим за теб.
— Ще… се облека. — Изискваше го достойнството на курвата.
Трез изруга и коленичи с палтото в ръце.
— За бога, Рив…
— Не… — Беше прекъснат от необуздана кашлица, която го повали на пода и му позволи да разгледа отблизо структурата на дъските.
Тази вечер беше зле. По-зле отвсякога досега.
— Съжалявам, Рив, но поемам нещата в свои ръце.
Трез пренебрегна жалките му опити да отблъсне помощта и след като самуреното палто го обгърна, приятелят му го вдигна и го изнесе навън като счупена мебел.
— Не можеш да продължаваш да правиш това — процеди Трез, а дългите му крака ги отведоха при бентлито за секунди.
— Само… гледай.
Трябваше да го прави, ако искаше двамата с Хекс да живеят и да бъдат на свобода.
19.
Рив се събуди в спалнята на защитената си къща в планината Адирондак. Можеше да определи къде се намира заради високите от пода до тавана прозорци, жизнерадостния огън в камината и ренесансовите образи на голи бебета върху махагоновата табла на леглото. Онова, което не му беше ясно, бе колко часа са изминали от срещата му с Принцесата. Един? Сто?
В другия край на сумрачната стая Трез седеше в кресло от тъмночервена кожа и четеше на бледата светлина, хвърляна от настолната лампа.
Рив прочисти гърло.
— Коя е тази книга?