На ключодържателя ми са закачени джобно ножче, лупа и миниатюрно фенерче. Извадих фенерчето и насочих светлинния лъч напред. Продължихме навътре в шахтата, а рехавите гранитни пластове продължаваха да шушнат наоколо, приглушеното бучене ечеше в ушите ни, а миризмата ни удряше в носа. Усетих затоплянето почти веднага, колкото по-горещо ставаше, толкова по-силно се усещаше миризмата на отдавна изгаснал лагерен огън. Само че накрая заприлича на нещо съвсем друго. На вонята на мърша.
Тогава стигнахме до костите. Ние — имам предвид с колегите от управлението — осветявахме входа с прожектори, но не видяхме почти нищо. Много бяхме дискутирали дали вътре наистина има нещо. Ивон твърдеше, че нямало, че никой не би влязъл в шахта, изкопана в такава несигурна почва, та дори и миньори китайци. Според него всички тия истории били измишльотини и фантасмагории — но с Гарин бяхме изминали едва неколкостотин метра, когато се уверих, че моят приятелят греши.
Подът на шахтата бе осеян с кости. Най-ужасни бяха черепите — сякаш се хилеха. Човек очаква, че като стъпи върху тях, ще изпращят, но те се разпадаха като пепел. Тук миризмата се усещаше особено силно и по лицето ми се стичаше пот. Сякаш се намирахме в сауна, а не в мина. А стените! Китайците буквално бяха изписали стените отгоре до долу с дима от свещите си. Сякаш като се е срутила галерията и са се оказали затрупани под земята, бяха решили да остават завещанията си по подпорните греди.
Сграбчих Гарин за рамото и му казах:
„Вече се отдалечихме прекалено много. Сигурно се е сгушил до стената и сме го подминали в тъмното.“
„Не мисля — възрази той.“
„Защо?“
„Чувствам, че е някъде напред. — После извиси глас: Сет! Моля те, съкровище! Ако си някъде там, върни се при нас!“
Онова, което последва, ме накара да настръхна. Откъм галерията, осеяна с натрошени кости и черепи, долиташе песен. Без думи — малкият просто си тананикаше „ла-ла-ла“ и „там-ти-ри-рам“. Не звучеше много мелодично, но все пак разпознах мелодията от „Бонанза“.
Гарин втренчи в мен разширените си ужас очи, които белееха в тъмното, и ме попита продължавам ли да смятам, че сме го подминали. Нямаше какво да му отговоря и продължихме напред.
Тук-там сред костите се въргаляха миньорски приспособления: ръждясали пикели със странни къси дръжки и малки металически контейнери с презрамки, каквито бях виждал в музея на минното дело в Ели. Миньорите ги наричаха „газки“. Носеха ги на челото като филактерии54. Бяха подплатени, за да не опарят челото. Освен китайските думи на стената вече се появяваха и рисунки. Косите ми настръхваха, като ги гледах — койоти с паяшки глави, планински лъвове със скорпиони по гърба, прилепи с бебешки глави. Оттогава се питам дали наистина съм ги видял, или въздухът долу е бил толкова лош, че съм халюцинирал. По-късно не попитах Гарин дали е видял нещо. Не зная дали забравих, или не се осмелих.. Той спря, наведе се и вдигна нещо. Държеше малък черен каубойски ботуш, който се беше заклещил между два камъка. Мушморокът сигурно не е могъл да го измъкне и е продължил без него. Господин Гарин вдигна обувката, за да я разгледам добре на светлината на фенера, после я пъхна в пазвата си. Тананикането продължаваше да се чува — значи малкият още не се беше загубил.
Стори ми се, че вече звучи по-силно, но не смеех да се надявам. Под земята никога не може да се прецени с точност. Всичко звучи по-особено.
Продължихме да вървим напред — не зная колко време е изминало така — но галерията все така се спускаше надолу и ставаше все по-горещо. По пода вече нямаше толкова кости, но беше осеяно с камъни. Можех да огледам тавана, но не посмях. Вече не дръзвах и да си помисля колко сме се отдалечили. Най-малко на четиристотин метра от мястото, където гръмна експлозивът и отвори вход към старата шахта. А може би дори повече. Вече започвах да се убеждавам, че никога няма да излезем от тук. Таванът ще се срути и толкова. Поне ще свърши бързо и няма да се мъчим като китайците, които на същото това място се бяха задушили или измрели от жажда. В този миг си мислех за няколкото книги които бях взел от библиотеката и се питах кой ли ще ги върне, както и дали някой ще наложи глоби за неплатени данъци на малкото собственост, която притежавам. Странно какви ли не щуротии минават на човек през ума, когато се намери на тясно.
54
Кожени кутийки с откъси от Писанията, които ортодоксалните юдаисти носят привързани на челото и лявата си ръка по време на сутрешна молитва и през седмицата. — Б. пр.