Къщата на Карвърови (която може би по ирония на съдбата се е превърнала в ранчо) вече е плътно обградена от патрулни микробуси. От бойницата на „Дрийм Флоутър“ Лора Демот се прицелва в разбития прозорец; в куличката на „Тракър Ароу“ са се настанили Хос Картрайт и Клинт Истууд в най-младите си години — в интерес на истината, това му превъплъщение съответства на Роуди Уейтс от „Нещавена кожа“ — и също се целят в къщата. Джеб Мърдок се е изправил в бойницата на смъртта с две пушки с отрязани цеви. Ухилен е до уши — Рори Калхун в разцвета на силите си.
Люковете на покривите се отварят. Каубои и извънземни заемат свободните стрелкови позиции.
— Ама, тате, това е пълна смехория! — крясва Марк Маккейн.
— Руут-руут-руут!
— МЛЪКВАЙ, РУТИ! — хорово възкликват всички и избухват в смях.
При звука на този смях нещо у Ким — досега безмилостно потискано — се прекършва. Тя се изправя и с енергична крачка се отправя към входната врата, пред която все още лежи тялото на Деби Рос. Парченцата от безценните порцеланови фигурки на Пай Карвър хрущят под маратонките й. Бръмченето на бучащите мотори — това странно дум-дум-дум, сякаш тупти електрическо сърце — направо я влудяват. Но все пак е по-лесно да се съсредоточи върху него, отколкото да мисли за оная нахална проста негърка, която първо й изви ръката, а после я запрати в дневната, сякаш е куп мръсно пране.
Другите не я усещат да излиза и разбират, че е навън чак когато чуват войнствения й пронизителен крясък:
— Махайте се оттук! Веднага прекратявайте и се махайте от тук на секундата! Полицията вече пътува насам!
Чувайки този глас, Сюзи напълно забравя колко е прекрасно Дейв да я докосва по гърдите и с какво желание би му помогнала да преодолее загубата на брат си.
— Мамо! — ахва и скача.
Дейв я дърпа обратно на пода и я хваща през кръста, за да е сигурен, че няма пак да хукне. Вече е загубил брат си и за днес това му стига.
„Хайде, хайде, хайде — мислено повтаря Одри… но подозира, че това е по-скоро молитва. Стиснала е очи тъй силно, че зад клепачите й избухват огнени петна, а ръцете й са свити в юмруци и изпочупените нокти се впиват дълбоко в дланите й. — Хайде, направи онова, което трябва, направи го, започвай вече…“
— Ти си — несъзнателно шепне на глас. Джони, който вдигна глава, като чу Ким, сега се вглежда в нея. — Ти си, не можеш ли? За Бога, ти си!
— Какво говориш? — пита той, но жената не отговаря.
Навън Ким поема по алеята срещу микробусите, паркирани до бордюра. Това е единственият участък от цялата улица, където все още има бордюр.
— Давам ви последна възможност — казва тя и очите й се плъзгат по смахнатите създания. Някои носят странни скафандри, а онова създание зад волана на дилижанса е облечено в роботски костюм. Прилича на увеличен вариант на R2D2 от „Междузвездни войни“. Другите сякаш са избягали от час по кънтри-танци. Неколцина дори й се струват познати… но сега няма време да се разсейва с такива глупави хрумвания.
— Давам ви последна възможност — повтаря и спира точно на мястото, където циментовата алея към входната врата на Карвърови се слива с тротоара. — Отивайте си, докато още можете. Инак…
Плъзгащата се врата на „Фрийдъм“ се отваря и от микробуса се показва шериф Стрийтър. Звездата отляво на елека му проблясва. Поглежда към Джеб Мърдок — стар враг, новоизпечен съюзник — в бойницата на смъртта.
— Е, Стрийтър? — пита Мърдок. — Какво ще кажеш?
— Мисля, че трябва да запушим устата на тая вреслива кучка — с усмивка отвръща Стрийтър и две бели пламъчета лизват рязаните дула. Ким Гелър, която стои на алеята пред Карвърови, в следващия миг изчезва. Не, не изчезва напълно. Маратонките й стоят на тротоара, а краката й още са в тях.
Частица от секундата по-късно нещо, което прилича на кофа с тъмна, тинеста вода, но не е, се блъсва във фасадата на къщата. Още преди да заглъхне екотът от изстрела, Стрийтър виква:
— Стреляйте! Стреляйте, дявол го взел! Заличете ги от лицето на земята!
— На пода! — отново изкрещява Джони, знаейки, че няма полза — къщата ще рухне като пясъчен замък, пометен от прилива, а те ще изчезнат заедно с нея.
Отмъстителите откриват огън, но такова нещо Джони не е виждал и във Виетнам. Предполага, че така са се чувствали войниците в окопите при Ипр57 или при Дрезден тридесетина години по-късно. Звукът е неописуем, сякаш наблизо е избухнал мощен ядрен взрив, и макар да му се струва, че трябва вече да е оглушал напълно, Джони продължава да чува скърцането и пращенето на разпадащата се къща: прекършват се дъски, разбиват се прозорци, порцеланови фигурки избухват като мишени на стрелбище, летви се сипят и дращят по пода. Чува човешки писъци. Тръпчив барутен дим изпълва ноздрите му. Нещо невидимо, но огромно, с писък прелита над тях главите им и в миг задната стена на кухнята се превръща в купчина трески.
57
Град в северозападна Белгия, където през Първата световна война се състояли тежки сражения. — Б. пр.