— Стига си прегръщал Маргрит! — буйства той в ръцете на Синтия и Стив, които се опитват да го усмирят. — Стига си я прегръщал! Трябваше да ми даде цялото шоколадче! Трябваше да ми го даде ЦЯААЛОТО и това изобщо нямаше да стане!
Брад се запътва към дневната — очевидно с намерението да вдигне телефона — но Одри го сграбчва за ръката.
— Не — отсича, после добавя с абсурдна любезност: — Търсят мен.
В този миг Сюзи скача на крака и хуква през антрето към входната врата, за да види какво се е случило с майка й (много неразумна идея, по скромното мнение на Джони). Дейв Рийд отново се опитва да я спре, но този път не успява и хуква след нея, като я вика по име. Джони очаква майка му да спре него, но Ками го оставя да прави каквото си иска, а койотите, които изобщо не приличат на койоти, пеят налудничави любовни песни на луната.
И всичко това се случва едновременно, сякаш всички тези късчета от реалността танцуват във въздуха, завихрени от циклон.
Без дори да осъзнава какво върши, той самият скача на крака и хуква след Брад и Белинда в дневната, която изглежда така, сякаш зеленият великан е минал оттук, помитайки всичко в дивата си. ярост. Децата в килера продължават да пищят, а по коридора долитат стоновете на Сюзи. „Добре дошли в света на стереофоничната истерия“ — кисело си помисля Джони.
Междувременно Одри търси телефона, който отдавна не се намира на обичайното си място на малката маса край дивана. Всъщност и самата масичка не е там — намира се в отсрещния ъгъл, разцепена на две. Телефонът лежи на пода сред купчина натрошени стъкла. Апаратът е отворен и слушалката опъва шнура, но телефонът продължава да звъни.
— Внимавай със стъклата, Од — остро я предупреждава Джони.
Том Билингзли прекрачва димящите останки от взривения телевизор и застава до дупката в западната стена, където се намираше панорамният прозорец.
— Няма ги — съобщава. — Микробусите, де. След кратка пауза добавя:
— За съжаление и Поплър Стрийт я няма. Навън е като Дедууд58, щата Южна Дакота.
Одри вдига телефона. Зад нея долитат виковете на Ралфи:
— Мразя те, Маргрит Мухата! Накарай мама и татко да се върнат, или ще те мразя цял живот! Мразя те, Маргрит Мухата!
Джони забелязва Сюзи, която се мъчи да се освободи от Дейв Рийд, който пък на свой ред се опитва да я усмири — с такова търпение я прегръща и крие от очите й ужасите наоколо, че Джони му се възхищава.
— Ало? — казва Одри. Заслушва се, а бледото й лице е сериозно и напрегнато. — Да — прошепва. — Да, добре. Веднага. Ще… — Пак се заслушва и този път вдига поглед към Джони Маринвил: — Да, добре, само него. Сет? Обичам те.
Не затваря телефона, а пуска слушалката на земята. Пък и защо да го затваря? Джони проследява с поглед шнура и открива че мощният взрив, който е разцепил масичката на две и е запратил телефонния апарат в ъгъла, всъщност е изскубнал и розетката от стената.
— Хайде — подканя го Одри. — Ще идем отсреща, господин Маринвил. Само ние двамата. Всички останали да останат тук.
— Но… — започва Брад.
— Без спорове, няма време — прекъсва го тя. — Трябва да тръгваме веднага. Джони, готов ли си?
— Да взема ли пушката на Олд Док? В кухнята е.
— Пушката няма да ни помогне. Тръгваме.
Протяга му ръка. Лицето й е решително и непоколебимо… с изключение на погледа. Очите й са изпълнени с ужас и го умоляват да не я оставя сама в това начинание, каквото и да е то. Джони поема протегнатата й ръка и тръгва, препъвайки се в купища отломки и натрошени стъкла. Ръката на Одри е ледена, а кокалчетата й му се струват леко подути. Предполага, че сигурно с тази ръка се е ударила по заповед на чудовището.