„Лельо Одри!“
Сет. Гласът се чува съвсем слабо, но това със сигурност е той.
„Лельо Одри, чуваш ли ме?“
„Да! Какво става, Сет?“
„Това няма значение! — Гласът звучи на ръба на паниката. — Нали си имаш онова място? Убежището?“
Мохонк? Мохонк ли има предвид? Най-вероятно.
„Да, аз…“
„Отивай там! — вика немощният гласец. — Тръгвай ВЕДНАГА! Защото…“
Не довършва изречението, но не е необходимо. Одри вече е загърбила прозореца, пред който се откриваше страховитата престрелка на улицата, и тъкмо се е обърнала към стаята, където филмът отново се върти. Звукът е усилен до степен, на каквато (тя е сигурна) техният „Зенит“ изобщо не е способен. Сянката на Сет, издължена и някак зловеща, възторжено подскача нагоре-надолу по стената; напомня на Одри на рогатия демон от онази част от „Фантазия“, наречена „Нощ в планината“ — онова същество, от което най-много се страхуваше, когато беше малка. Сякаш самият Так се кълчи в тялото на детето, увива го, разтяга го и най-безмилостно го премята, карайки го да върши неща, далеч надхвърлящи физическите му възможности.
Но това далеч не е всичко. Тя се извръща към прозореца и поглежда навън. Отначало й се струва, че причината е в очите й, че с тях е станало нещо нередно — може би Так ги е разтопил или някак си е успял да им изкриви фокуса — но когато Одри вдига ръка пред лицето си, тя изглежда съвсем естествено. Не, нередното е в Поплър Стрийт. Улицата като че ли се изплъзва от нормалната перспектива по някакъв неописуем начин — чупките се гънат, ъглите на сградите се издуват, цветовете се размиват. Сякаш действителността всеки миг ще се втечни, а Одри подозира, че причината за това явление й е известна — дългата подготовка й мълчаливият растеж на Так вече са приключили. Настанало е времето за действие. Так строи, Так прави. Сет й каза да се махне, поне за кратко, но къде ще иде самият Сет?
„Сет! — опитва се да го извика тя, съсредоточавайки цялата си сила. — Сет, ела с мен!“
„Не мога! Отивай, лельо Одри! Веднага!“
Нечовешкото усилие, което се долавя в този глас, е непоносимо. Одри отново хуква към портала, който води в „бърлогата“, но вместо познатата стая, вижда горска поляна, която под лек наклон се спуска към каменна грамада. Наоколо цъфтят диви рози, Одри вдъхва аромата им и долавя примамливата, деликатна топлина на късната пролет, преминаваща в лято. В следващия миг до нея застава Джанис и я пита коя от песните на Саймън и Гарфънкъл й е най-любима, скоро след това двете жени потъват в дълъг разговор за „На път за вкъщи“ и „Аз съм камък“42 — онази, в която се казва: „Ако никога не бях обичал, нямаше да плача“.
В кухнята на Карвърови подплашените са изпоналягали на земята с ръце на тила, притиснали лица към пода — а наоколо сякаш целият свят се руши.
Сипят се стъкла, падат мебели, нещо избухва. Куршумите се забиват в стените с ужасяващ трясък.
Изведнъж Пай Карвър е обзета от непреодолима непоносимост към увисналата на крака й Елън. Тя обича Елън, разбира се, че я обича, само че сега иска да е при Ралфи, веднага трябва да се добере до Ралфи — хитрият, нахален Ралфи, който толкова прилича на баща си. Грубо отблъсква Елън, без да обръща абсолютно никакво внимание на стреснатия писък на момичето, и се втурва към нишата между печката и хладилника, където Джим се е превил над неистово ритащото, пищящо хлапе, скривайки главицата му с длан като с шапка.
— Маммммооооо! — вие Елън и се опитва да хукне след нея. Ками Рийд се оттласква от вратата на килера, сграбчва малката през кръста и в мига, в който я бутва на пода, през кухнята прежужава нещо подобно на гигантски скакалец, забива се в батерията на кухненската мивка и тя започва да се върти с бясна скорост като палката на мажоретка. После едно голямо парче се откъсва и излита през мрежата на прозореца, помитайки паяжината. Водата изригва като фонтан през останките от съоръжението и стига почти до тавана.
42
Хитове на Саймън и Гарфънкъл, популярни американски музиканти, които пеят заедно до 1970 г. — Б. пр.