— Добре — отвърна Хобарт и кимна. — В такъв случай ще се върнем по-късно. Довечера дали ще е удобно? В противен случай мога да доведа Хю утре следобед. Много мъчно мога да отделя още един следобед — работя в мелницата в Тен Майл — но Божиите дела винаги са по-важни от човешките.
Гласът му постепенно се извисяваше — такива като него винаги говорят по този начин и не могат да не го обърнат на проповед, дори когато отиват по голяма нужда. Наистина се притесних Сет да не се събуди. А през цялото това време, кълна се, хлапето се оглеждаше, сякаш търсеше и други предмети, които си струва да задигне. Бих казала, че някой ден малкият Хюи ще свъриш в психиатрията, само дето хора като Хобартови не вярват в психиатри, нали?
Изпратих ги до улицата. Междувременно хлапето непрекъснато повтаря като развалена грамофонна плоча:
— Прощавате ли ми? Прощавате ли ми?
Като излязохме на тротоара, почувствах, че съм бясна. Не само заради ада, който преживяхме, но защото и двамата се държаха така, сякаш съм отговорна за безсмъртната душа на тоя крадлив пръдльо. А и шарещият му поглед, който сравняваше какво имаме ние, дето те го нямат, не ми излизаше от ума.
Почти съм сигурна — всъщност дори съм убедена — че „необикновената сила“ на Сет всъщност има малък обсег на действие, като усилвател в автокино, който вкарва звука на филма право в радиото на автомобила. Та когато излязохме на тротоара, вече бях спокойна (относително спокойна, най-малкото) и си позволих да попитам Хю Хобарт как е успял да вземе микробусчето на Сет.
При тези думи pere и fils се спогледаха. Досмеша ме от притеснените им изражения и си дадох сметка, че нямат нищо против едно попляскване или дори евентуална разправия с полицията, но идеята да говорят за фактическата кражба изобщо не им допада. Ама хич. Нищо чудно, че фундаменталистите49 толкова мразят католиците. Само при мисълта за изповед им призлява.
Но ги бях притиснала до стената и в крайна сметка им се наложи да си признаят. Говореше предимно Уилям — очевидно хлапето вече бе решило, че никак не му харесвам. Бе присвило очи и вече не цивреше.
Повенето подробности можех да ги отгатна и сама. Хобартови посещават баптистката църква „Заветът на Цион“ и една от задачите им като членове на паството е да „разпространяват Божието Слово“. Това ще рече да оставят трактати като онзи, който Хърб намери под сандъчето за мляко — милион години в ада без капка вода. Уилям води Хю със себе си и това е нещо като благочестив заместител на бейзбола или тъчфутбола50. В избора си се придържат към празни на пръв поглед къщи, тъй като искат „да разпространяват словото и да посети семета, а не да изпадат в дискусии“ (по думите на Уилям Хобарт), или пък пъхват любовните посланийца под чистачките на колите по улиците.
Явно са попаднали у нас малко след като бяхме излезли на разходка. Хю изтичал по алеята и пъхнал брошурката, но, разбира се, видял захвърления на двора „Дрийм Флоутър“. По-късно, когато баща му го освободил за остатъка от деня, но още преди ние да се върнем, Хю се отправил нагоре по улицата… и се поддал на небезизвестния ИГС (изкусителния глас на сатаната). Майка му открила играчката вчера, като почиствала стаята му, докато той бил на училище. Снощи имали „семеен съвет“ по въпроса, после се обадили на своя пастор да се посъветват, помолили се заедно по телефона, и ето ги сега тук. В мига, когато Уилям приключи с разказа, детето отново заповтаря: „Прощавйте ли ми“. След втория път му се сопнах:
— Престани!
Погледна ме тъй, сякаш го бях зашлевила, а баща му се намръщи. Не мен обаче хич не ми пукаше. Клекнах, за да гледам Хю право в свинскйте очички. Обаче никак не ми беше лесно, защото стъклата на очилата бяха покрити с пърхот и мазни петна.
— Прошката си е ваша работа с Господ — казах. — Що се отнася до мен, ще си мълча за случилото се, а съветвам и вие да постъпите така.
И съм сигурна, че ще ме послушат. Насиненото лице на Хю е достатъчно доказателство. Не знам за майката на тоя мърльо, но тази постъпка направо смазва баща му.
Хю отстъпи крачка назад и по лицето му прочетох, че събитията не се развиват според очакваното, заради което ме ненавиждаше . Няма страшно, и аз малко го ненавиждам . Което никак не е изненадващо, като се има предвид на какво бях подложена заради кражбата.
— Ако сте приключили, засега ви напускаме, госпожо Уайлър — зсяви Хобарт. — Хю има доста неща, над които да поразмишлява. Сам в стаята си. На колене.
— Само че аз не съм свършила — казвам. — Не съвсем. — И въобще не го поглеждам. Взирах се в момчето. Опивах се, струва ми се, да надзърта зад омразата, срама и самодоволството, за да видя дали някъде там не се крие нещо истинско и детско. Но дали открих онова, което търсех? Наистина не знам. — Хю, знаеш, че хората молят за прошка, когато са постъпили лошо, нали? — питам го.
50
Разновидност на футбола, в която защитник може да преустанови играта, докосвайки с ръце играча, който владее топката в момента. — Б.пр.