— Възможно ли е външен човек да влезе в имението, като се представи за работник, господин майор?
— Не. Всяка вечер управителят на имението избира работниците за следващия ден. След закуска избраните се явяват на главния портал, където ги проверяват един по един. Допускат се само толкова, от колкото има нужда. Нито човек повече.
— Колко влизат във фермата?
— Около хиляда души дневно. Двеста с определени умения за работа в работилниците, мелницата, фурната, кланицата и автосервиза, осемстотин на нивите. Двестатина остават в селото. Истински болните, боклукчиите, готвачите.
— Струва ми се, че ви вярвам — отвърна Макбрайд. — Този самотник няма голям шанс, а?
— Казах ви, американецо. Уплашил се е.
Още не бе изрекъл тези думи, когато радиостанцията му отново изпращя. Докато слушаше, той сбърчи чело.
— Какво се е случило? Добре, кажи му да се успокои. Идвам след пет минути.
Той затвори.
— Отец Висенте, от черквата. Бил се паникьосал. Трябва да се отбия там на път за прохода. Ще ви забавя само няколко минути.
Подминаха група пеони, които бяха превили гръб над мотиките си и копаеха под прежурящото слънце. Неколцина вдигнаха глави за миг, за да погледнат колата с човека, който имаше власт над живота и смъртта им. Изпити, брадясали лица, кафяви очи под перифериите на сламените шапки. Ала две от тях бяха сини.
30.
Блъфът
Той подскачаше нагоре-надолу пред отворената врата на черквата, нисък тантурест мъж със свински очички и не особено чисто бяло расо. Отец Висенте, пастир на окаяните каторжници.
Познанията на Ван Ренсберг по испански бяха доста оскъдни и обикновено се свеждаха до остри заповеди. Опитът на свещеника да говори на английски също не беше много успешен.
— Бързо идва, полковник — каза той и се шмугна обратно вътре. Двамата мъже слязоха от джипа, изтичаха нагоре по стълбището и го последваха в черквата.
Лекьосаното расо се понесе по пътеката, подмина олтара и влезе в ризницата. В малкото помещение имаше гардероб, завинтен за стената. Отчето с драматичен жест отвори вратата и извика:
— Mira!11
И те погледнаха. Пеонът лежеше точно така, както го беше открил отец Висенте. Свещеникът не се бе опитал да го развърже. Китките и глезените му здраво бяха увити с изолирбанд, устата му беше залепена и иззад лепенката се разнасяше приглушено мучене. Когато видя Ван Ренсберг, работникът се ококори от ужас.
Южноафриканецът се наведе напред и безцеремонно откъсна лепенката.
— Какво прави той тук, по дяволите?
Мъжът уплашено заломоти нещо. Свещеникът сви рамене.
— Казва, че не знаел. Снощи си легнал и се събудил тук. Боляла го глава, не помнел нищо.
Пеонът беше гол, само по гащета. Майорът нямаше за какво друго да го хване, затова го сграбчи за предмишниците и го изправи на крака.
— Кажи му, че е по-добре да започне да си спомня — извика на свещеника той. Отец Висенте преведе.
— Първо най-важното, господин майор — тихо се намеси Макбрайд. — Името му?
Отчето схвана въпроса.
— Казва се Рамон.
— Рамон чий?
Свещеникът сви рамене. Той имаше над хиляда енориаши — нима трябваше да помни фамилиите на всички?
— В коя колиба живее? — попита американецът.
Последва кратък разговор. Макбрайд с усилие четеше испански, но в Сан Мартин говореха на някакъв абсолютно непонятен диалект.
— Колибата му е на триста метра оттук — поясни отец Висенте.
— Да идем там — нареди Макбрайд.
Той извади джобно ножче и преряза изолирбанда на китките и глезените на Рамон. Уплашеният работник поведе майора и американеца през плаца, по главната улица и оттам към своята колиба. Посочи вратата и се отдръпна настрани.
Ван Ренсберг влезе пръв, последван от Макбрайд. Не намериха нищо освен парче вата под леглото. Американецът я подуши и я подаде на майора, който направи същото.
— Хлороформ — каза Макбрайд. — Изненадал го е в съня му. Рамон сигурно не е усетил нищо. Събудил се е с вързани ръце и крака, заключен в гардероба. Не ни лъже, просто е ужасен и озадачен.
— Тогава каква е тая работа, по дяволите?
— Не споменахте ли, че всеки от работниците носи номер, който се проверява на портала?
— Да, защо?
— Рамон не носи номер. Няма го и тук на пода. Според мен някъде вътре имате самозванец.
Ван Ренсберг загря. Той се върна при ландроувъра на площада и вдигна радиостанцията от таблото.
— Обявявам извънредно положение — каза южноафриканецът на радиста. — Пусни сирената за избягал затворник. Затвори портала на къщата за всички други освен за мен. После съобщи по аудиосистемата на всички от охраната да ми се явят при главния портал.