Известно време Норман Рос замислено го гледа. После удари с молив по бюрото като със съдийски чук и заяви:
— Депортирането се прекратява. Следващото дело.
Преводачката от „Бежански наблюдател“ развълнувано съобщи на френски на камбоджанците какво се е случило. Оттук нататък нейната организация можеше да поеме административните процедури. Повече нямаше нужда от адвокати. Семейство Моунг можеха да останат в Съединените щати под закрилата на държавата и да получат разрешение за работа, убежище, а след време и гражданство.
Декстър й се усмихна и й каза, че може да си върви. После се обърна към камбоджанците.
— А сега да идем в кафенето, за да ми разкажете какви сте всъщност и какво правите тук.
Говореше на родния език на господин Моунг. Виетнамски.
На една ъглова маса в подземното кафене той разгледа камбоджанските паспорти и документите за самоличност.
— Вече са ги проверявали някои от най-големите специалисти на Запад и са ги обявили за оригинални. Как се сдобихте с тях?
Бежанецът погледна дребничката си жена.
— Тя ги направи. Тя е Нги.
Повечето учени в района на Хюе векове наред бяха произхождали от клана Нги. Те притежаваха изключителни калиграфски способности, които се предаваха от поколение на поколение. Кланът Нги бе писал документите на своите императори.
С настъпването на модерната епоха и особено след началото на войната срещу французите през 1945 г. тяхното невероятно търпение, педантичност и поразително калиграфско майсторство им позволяваха да станат едни от най-добрите фалшификатори в света.
Дребничката женица с дебели очила си беше съсипала зрението, защото през Виетнамската война бе клечала в подземна работилница, фалшифицирайки толкова качествени пропуски и документи, че агентите на Виетконг с лекота бяха минавали през всеки южновиетнамски град и никога не бяха залавяни.
Кал Декстър им върна паспортите.
— Е, кои сте всъщност вие и защо сте тук?
Жената тихо заплака и мъжът покри дланите й със своите.
— Казвам се Нгуен Ван Тран — отвърна той. — Тук съм, защото избягах след три години във виетнамски концлагер. Поне това е вярно.
— Тогава защо се преструвате на камбоджанци? Америка прие много южновиетнамци, които са се сражавали на наша страна във войната.
— Защото бях майор от Виетконг.
Декстър бавно кимна.
— Това навярно променя нещата — призна той. — Е, разказвайте. Всичко.
— Роден съм през хиляда деветстотин и трийсета в крайния Юг, близо до камбоджанската граница. Затова знам малко кхмерски. Семейството ми не беше комунистическо, но баща ми беше искрен националист. Искаше да види родината ни свободна от колониалното господство на французите. И ме възпита в същия дух.
— Не виждам никакъв проблем. Защо да ставате комунист?
— Точно това е проблемът. Затова бях в лагер. Не съм бил комунист. Преструвах се.
— Продължавайте.
— Преди Втората световна война учих във френски лицей, въпреки че копнеех да порасна и да се включа в борбата за независимост. През четирийсет и втора дойдоха японците и прогониха французите, въпреки че формално Виши5 беше на тяхна страна. Затова се сражавахме срещу японците.
Борбата се ръководеше от комунистите начело с Хо Ши Мин. Те бяха по-действени, по-опитни, по-безпощадни от националистите. Мнозина преминаха на тяхна страна, но не и баща ми. Когато през четирийсет и пета японците си отидоха победени, Хо Ши Мин стана национален герой. Тогава бях на петнайсет и вече участвах в борбата. И после французите се върнаха.
Последваха още девет години война. Хо Ши Мин и комунистическото съпротивително движение просто погълнаха всички други течения. Бяха ликвидирани всички опозиционери. И аз участвах в тази война. Бях една от човешките мравки, които пренасяха оръдията до планинските върхове около Диен Биен Фу, където през петдесет и четвърта бяха разбити французите. След това дойдоха Женевските споразумения и настъпи нова катастрофа. Родината ми беше разделена. На северна и южна част.