В резултат на няколко проведени от баща му телефонни разговора се установи, че световната агенция, която се занимава с това, е Върховният комисариат за бежанците на ООН със седалище в Ню Йорк.
До ранната пролет на 1995 г. тригодишната гражданска война, разкъсала на части бившата югославска федерация, беше опустошила Босна. ВКБ на ООН присъстваше там с около четиристотин „интернационалисти“ и няколко хиляди местни служители. Групата се оглавяваше от бивш британски военен — брадатият и енергичен Лари Холингуърт, когото Рики бе видял по телевизията. Младежът отиде в Ню Йорк, за да се запознае с процедурите за участие в операцията.
В нюйоркското бюро на комисариата бяха учтиви, но далеч не бяха въодушевени. Получаваха се купища аматьорски предложения, а личните посещения наброяваха по няколко десетки на ден. Това бяха Обединените нации — имаше си процедури, шестмесечна бюрокрация, попълване на формуляри, достатъчни, за да разбият амортисьорите на пикап, и тъй като до есента Рики трябваше да е в Харвард, накрая сигурно го очакваше отказ.
Отхвърленият младеж слизаше с асансьора в началото на обедната почивка, когато една секретарка на средна възраст мило му се усмихна.
— Ако наистина искате да помогнете, идете направо в регионалното бюро в Загреб — посъветва го тя. — Там взимат местни хора и процедурата е много по-свободна.
Макар също някога част от разпадащата се Югославия, Хърватия бе осигурила отделянето си и сега представляваше нова държава. Много организации бяха базирани в безопасната й столица Загреб. Една от тях беше ВКБ на ООН.
Рики се обади на родителите си, получи неохотното им разрешение и взе самолет за Загреб през Виена. Там обаче получи същия отговор: трябвало да се попълват формуляри, търсели се само дългосрочни служители. Ваканционните аматьори били прекалено голяма отговорност и не помагали почти с нищо.
— Проверете в някоя НПО — посъветва го регионалният координатор, опитвайки се да му услужи. — Те се срещат в съседното кафене.
ВКБ на ООН може и да беше световна организация, но далеч не бе краят на света. Спасителните операции са цяла индустрия, а за мнозина — и професия. След Обединените нации и отделни държавни акции идват неправителствените организации. В Босна имаше над триста НПО.
Широко известни бяха имената само на десетина от тях: „Да спасим децата“ (британска), „Да нахраним децата“ (американска), „Грижа за възрастните“, „Война до поискване“, „Лекарства без граници“ — всички бяха там. Някои бяха религиозни, други — светски, и много от по-малките бяха създадени специално заради гражданската война в Босна в резултат на телевизионните репортажи, непрекъснато излъчвани на Запад. В самия край бяха единични камиони, шофирани из Европа от двойки яки младежи. Изходният пункт за последната отсечка до сърцето на Босна беше или Загреб, или адриатическото пристанище Сплит.
Рики намери кафенето, поръча си кафе и сливова ракия срещу мразовития мартенски вятър и се заоглежда наоколо. След два часа се появи едър брадат мъж с фигура на шофьор на камион. Носеше вълнени дрехи и си поръча кафе и коняк с глас, който според Рики идваше от Северна или Южна Каролина. Момчето се приближи и се представи. Беше извадило късмет.
Джон Слак бе диспечер и дистрибутор на помощи от страна на малката американска благотворителна организация „Хлябовете и рибите“, която представляваше корпоративна проява в греховния свят на преподобния Били Джоунс, телевизионен проповедник и спасител на души (срещу съответно дарение) от чудесния град Чарлстън, Южна Каролина. Той изслуша Рики като човек, който вече е чувал всичко това.
— Можеш ли да караш камион, малкия?
— Да. — Това не беше съвсем вярно, но Рики реши, че големите тирове са като малките пикапи.
— Можеш ли да разчиташ карта?
— Естествено.
— Искаш ли тлъста заплата?
— Не. Получавам рента от дядо си.
Джон Слак просия.
— Нищо ли не искаш? Само да помагаш, така ли?
— Точно така.
— Добре, приет си. Моята организация е малка. Отивам и купувам помощи, храна, дрехи, одеяла и така нататък, главно в Австрия. Докарвам ги в Загреб, зареждам гориво и потеглям за Босна. Базирани сме в Травник. Там има хиляди бежанци.
— Това ме устройва — отвърна Рики. — Ще плащам всичките си разходи.
Слак изгълта остатъка от коняка си.
— Да вървим, малкия — рече той.
Камионът беше десеттонен немски ханомаг и Рики го овладя още преди границата. До Травник стигнаха за десет часа, като се редуваха на волана. В полунощ спряха в лагера на „Хлябовете и рибите“ край града. Слак му подаде няколко одеяла.