Но щом грингото искаше да влезе в страната на мотор от уединен бряг, без да минава през някои формалности, сеньор Ариас беше извънредно толерантен човек, особено по отношение на съседна Панама.
Докато стана време за закуска, десетметровата „Чикита“, уверено плавайки с дванайсет възела в спокойните води, подмина Пунта Банко и навлезе в открития Пасифик. Ариас зави четирийсет градуса ляво на борд, за да проследи очертанията на брега.
В десет часа видяха на хоризонта фара на остров Бурика и отново завиха на североизток. Педро Ариас махна с ръка към сушата наляво — източния бряг на полуостров Бурика.
— Това всичко Панама — съобщи морякът. Американецът кимна с глава в знак на благодарност, консултира се с картата и посочи с показалец.
— Por aqui6 — рече той.
Сочеше участък от брега, където не бяха обозначени градове и курорти — място, където имаше пусти плажове и пътеки, навлизащи в джунглата. Капитанът кимна и промени курса по права линия през залива Чарко Азул. Четирийсет километра, малко над два часа.
Стигнаха в един часа. Няколкото рибарски лодки, които бяха видели в огромния залив, не ги бяха забелязали.
Американецът пожела да продължат на стотина метра покрай брега. След пет минути на изток от Чирики Виехо видяха пясъчен плаж с няколко сламени колиби, в каквито нощуват местните рибари. Това означаваше път за джунглата. Непроходим за кола, даже за джип, но не и за мотор.
С малко пухтене и бутане свалиха мотоциклета в плитчините, метнаха раницата на плажа и се разделиха. Петдесет процента в Голфито, другите петдесет — накрая. Грингото плати.
Странен човек, помисли си Ариас, обаче доларите му си бяха истински и с тях можеше да нахрани четирите си гладни деца. Той върна „Чикита“ назад и насочи кораба към морето. На километър и половина от брега изля двата бидона в резервоара и потегли обратно на юг.
На плажа Кал Декстър извади отвертка, свали костариканските номера и ги хвърли навътре в морето. Извади от раницата си панамски номера и ги монтира на мястото на предишните.
Документите му бяха идеални. Благодарение на госпожа Нгуен притежаваше американски паспорт, само че не на името на Декстър, който вече имаше входен печат, поставен преди няколко дни на летището в Панама Сити. Плюс съответната шофьорска книжка.
Лошият му испански, придобит из нюйоркските съдилища и арести, където двайсет процента от клиентите му бяха латиноамериканци, не ставаше, за да се престори на панамец. Но един американец спокойно можеше да обикаля страната, за да търси подходящо място за риболов.
Бяха минали повече от две години, откакто през декември 1989-та САЩ бяха изпепелили части от Панама, за да свалят и пленят диктатора Нориега, и Декстър подозираше, че повечето панамски ченгета помнят посланието.
Тесният път навлизаше в гъстата джунгла и на петнайсет километра навътре в сушата се превръщаше в пътека. Тук-там имаше ферми. Знаеше, че скоро ще излезе на Панамериканската магистрала, този подвиг на пътното строителство, който минаваше от Аляска до края на Патагония.
При Дейвид Сити отново напълни резервоара и потегли по магистралата. До столицата имаше петстотин километра път. Спусна се мрак. Хапна в крайпътно заведение за шофьори на камиони, пак зареди бензин и продължи. Прекоси платения мост към Панама Сити, плати в песо и по изгрев слънце навлезе в предградието Балбоа. Намери пейка в един парк, заключи мотора си с верига и поспа три часа.
Следобедът беше предвиден за разузнаване. Купената в Ню Йорк дребномащабна карта на града му позволи да се запознае с плана на Панама Сити и бедняшкия квартал Чорило, в който на няколко преки един от друг бяха израснали Нориега и Мадеро.
Ала преуспелите нищожества предпочитат разкоша. Знаеше се, че Мадеро се навърта в две свои заведения в скъпия квартал Паитила.
В два часа през нощта завърналият се в родината си главорез реши, че му е писнало от бар „Папагайо“ и дискотеката, и си тръгна. Анонимната черна врата с дискретна месингова табела и шпионка се отвори и отвътре излязоха двама мъже: грамадни телохранители, личните му горили.
Единият се качи на линкълна до тротоара и запали двигателя. Другият огледа улицата. Седнал прегърбен на тротоара със спуснати в канавката крака, скитникът се обърна и му се ухили с беззъбата си усмивка. Мазни сиви кичури се спускаха върху раменете му, шлиферът му вонеше от разстояние. Той бавно бръкна с дясната си ръка в кафявата книжна кесия, която притискаше към гърдите си. Горилата посегна към лявата си подмишница и се напрегна. Бездомникът извади бутилка евтин ром, отпи и с щедростта на всеки пиян я подаде на здравеняка.