Онзи се изхрачи на тротоара, извади ръката си изпод сакото, отпусна се и се извърна. Освен пияницата наоколо нямаше жива душа. Той почука на черната врата.
Пръв излезе Емилио, който беше свалил дъщерята на Декстър, следван от шефа си. Американецът изчака, докато вратата се затвори и заключи, после се изправи. В ръката си, която повторно се бе показала от книжната кесия, стискаше късоцевен магнум „Смит & Уесън“ четирийсет и четвърти калибър.
Телохранителят, който се беше изхрачил, така и не разбра откъде му е дошло. Куршумът се раздели на четири летящи части, които се забиха от три метра разстояние и нанесоха значителни поражения на тялото му.
Хубавецът Емилио отвори уста, за да извика, когато четирите части на втория куршум го улучиха едновременно в лицето, шията, рамото и единия бял дроб.
Вторият телохранител наполовина се бе подал от колата, когато се отправи при своя Създател след непредвидена среща с четирите въртящи се парчета метал.
Бенямин Мадеро бе пред черната врата и крещеше да го пуснат, когато бяха изстреляни четвъртият и петият куршум. Някой смелчага вътре открехна вратата на пет сантиметра, но през накъдрената му коса профуча някаква треска и той побърза да затръшне вратата.
Мадеро падна, като продължаваше да тропа, за да му отворят, плъзна се по лъскавото лакирано дърво и остави дълги червени следи с подгизналата си от кръв тропическа риза.
Без да проявява паника или особено да бърза, скитникът се приближи до него, претърколи го по гръб и го погледна в лицето. Още беше жив, ала умираше.
— Аманда Джейн, mi hija7 — каза стрелецът и надроби на парчета вътрешностите му с шестия куршум.
Последните деветдесет секунди от живота на Мадеро изобщо не бяха приятни.
По-късно една домакиня от апартамент в сградата оттатък улицата разказа на полицията, че видяла скитника да изчезва тичешком зад ъгъла и чула отдалечаващо се бръмчене на моторница. И нищо повече.
Преди изгрев слънце мотоциклетът бе опрян на една стена на два квартала оттам, без веригата, с ключа в ключалката. Нямаше да оцелее повече от час, преди да влезе в хранителната верига.
Перуката, изкуствените зъби и шлиферът бяха увити на вързоп и захвърлени в едно кошче за смет в градски парк. Освободена от останалите дрехи, раницата бе сгъната и оставена в подемника на един строеж.
В седем часа един американски бизнесмен с мокасини, спортен панталон, поло и леко спортно сако, с чанта и пътнически сак спря такси пред хотел „Мирамар“ и поиска да го закарат на летището. След три часа същият американец излетя в първа класа на редовния полет на „Континентал Еърлайнз“ за Нюарк, щата Ню Йорк.
А пистолетът, онзи „Смит & Уесън“, приспособен да изстрелва куршуми, разделящи се на четири смъртоносни части за действия в тесни пространства, беше хвърлен в един канал в града, който сега се смаляваше под самолета.
Може и да не бе разрешен в тунелите на Ку Чи, ала двайсет години по-късно свърши чудесна работа по улиците на Панама.
Още щом отключи вратата на апартамента си в Бронкс, Декстър разбра, че нещо не е наред. Посрещна го тъща му, госпожа Мароци, с обляно в сълзи лице.
Освен скръбта, причината бяха угризенията. Анджела Декстър беше одобрявала Емилио като ухажор на дъщеря й, бе се съгласила с „ваканцията“ на морето, предложена от младия панамец. Когато съпругът й беше казал, че заминава за една седмица, за да се погрижи за нещо недовършено, тя реши, че Кал има предвид юридическа работа.
Той не биваше да заминава. Трябваше да й каже. Трябваше да разбере какво си е наумила. Анджела Декстър бе напуснала дома на родителите си, където живееше след погребението на дъщеря си, и се беше завърнала в апартамента с достатъчно барбитурати, за да сложи край на живота си.
Бившият работник, войник, студент, адвокат и баща изпадна в дълбока депресия. Накрая стигна до две заключения. Първо, че повече не може да живее като обществен защитник и да тича от съда до ареста и обратно. Той предаде документацията си, продаде апартамента, със сълзи на очи се сбогува със семейство Мароци, които се бяха отнасяли добре с него, и се върна в Ню Джърси.
И намери градчето Пенингтън, щастливо сред буйната си зеленина, ала без местен адвокат. Купи малък офис и постави табелата си на вратата. После купи дървена къща на Чесапийк Драйв и пикап, вместо градския си седан. Започна да тренира жестоката дисциплина триатлон, за да се спаси от болката.
Второто му решение бе, че Мадеро е умрял прекалено леко. Беше заслужавал да го изправят пред американски съд и да го осъдят на доживотен затвор без право на предсрочно освобождаване, всеки ден да се събужда и никога да не вижда небето, да знае, че до края на дните си ще трябва да плаща за онова, което е направил на едно пищящо момиче.