Четири месеца след като беше видял на телевизионния екран в Джорджтаун човешкото нещастие, което го бе довело тук, той беше щастлив. Вършеше работата, за която бе дошъл. Трогваше го благодарността на отрудените селяни и техните тъмнокожи деца с огромни очи, когато докарваше чували пшеница, царевица, мляко на прах и концентрати за супа в центъра на някое уединено село, чиито жители не бяха яли от седмица.
Вярваше, че по някакъв начин се отплаща за всички привилегии и удобства, с които още от раждането му го бе дарил добрият Господ, в когото твърдо вярваше, само като го беше направил американец.
Той не знаеше нито дума сърбохърватски, общия език на бивша Югославия, нито босненските диалекти. Нямаше представа за местната география, къде водят планинските пътища, къде е безопасно и къде може да има риск.
Джон Слак го пращаше заедно с един от местните босненски служители, младеж с приличен, усвоен в училище английски, на име Фадил Сюлейман, който играеше ролята на негов гид, преводач и навигатор.
Всяка седмица през април и първите две седмици на март Рики пращаше писмо или картичка на родителите си и с по-голямо или по-малко забавяне, в зависимост от това кой се отправя на север за нови помощи, те пристигаха в Джорджтаун с хърватско или австрийско клеймо.
През втората седмица на май Рики се озова сам начело на целия лагер. Шведът Ларс бе претърпял сериозна повреда на уединен планински път в Хърватия на север от границата, но близо до Загреб. Джон Слак беше взел единия ландкрузър, за да му помогне да поправят камиона.
Фадил Сюлейман помоли Рики за услуга.
Подобно на хиляди други в Травник, Фадил бил принуден да избяга от дома си от приближаващата се вълна на гражданската война. Той поясни, че родният му дом бил чифлик в планинска долина на склоновете на Власич. Отчаяно искал да разбере дали е останало нещо от него. Дали е бил опожарен, или са го пощадили? Дали сградите още стоят? След началото на войната баща му заровил семейните ценности в плевника. Дали още били там? С една дума, можело ли за пръв път от три години да види родния си дом?
Рики с удоволствие му разреши отпуска, но това не бе проблемът. Пътищата в планината били хлъзгави от пролетните дъждове и дотам можел да стигне само ландкрузър.
Младият американец изпадна в затруднение. Искаше да му помогне и беше готов да му плати бензина. Но дали в планината бе безопасно? Сръбските патрули по-рано я бяха обхождали и бяха обстрелвали с артилерията си Травник.
Това било преди година, настоя Фадил. На южните склонове, където се намирал чифликът на родителите му, вече нямало никаква опасност. Рики се колебаеше, ала трогнат от молбите на босненеца, се съгласи, чудейки се какво ли е да изгубиш дома си. Постави само едно условие: да отиде и той.
Всъщност пролетното слънце ярко светеше и пътуването бе много приятно. Излязоха от града и петнайсетина километра се изкачваха по главния път към Долни Вакъф, преди да завият надясно.
Пътят се превърна в пътека и продължи да се изкачва нагоре. Обгръщаха ги раззеленили се букове, ясени и дъбове. Почти като в Шенандоа, помисли си Рики, където веднъж бяха ходили на екскурзия от училище. Трябваше да признае, че по този терен наистина може да се движи само автомобил четири по четири.
Дъбовете отстъпиха мястото си на иглолистни и на височина хиляда и петстотин метра излязоха в планинска долина, невидима от пътя под тях, нещо като скривалище. В сърцето на долината намериха чифлика. Каменният комин стоеше, ала останалото бе опожарено и опустошено. Няколко разрушени плевника до оборите не бяха изгорели. Рики погледна лицето на Фадил и рече:
— Ужасно съжалявам.
Слязоха при почернелия комин и Рики изчака, докато Фадил газеше сред мократа пепел и тук-там разритваше с крак останките от мястото, където бе пораснал. Американецът го последва покрай обора и отходната яма, все още пълна догоре с отвратителното си съдържание, придошла от дъждовете, до плевниците, в които баща му беше заровил семейните ценности, за да ги спаси от мародери. И тогава чуха шумолене и хленчене.
Двамата мъже ги откриха под едно мокро и вонящо платнище. Бяха шест — мънички, свиващи се, ужасени, от четири до десетгодишни. Четири момченца и две момиченца, най-голямото от които очевидно изпълняваше ролята на майка и водеше групата. Когато видяха двамата вторачени в тях мъже, те се вцепениха от страх. Фадил тихо им заговори. След малко момичето му отвърна.