— Какво?
Той опита пак.
Още веднъж.
— Шегувате се.
Робърт се върна назад и препрочете част от информацията, която беше получил от първото търсене.
И после го осени прозрение.
В писмото си до кмета Бейли убиецът беше споменал ФБР.
Хънтър погледна часовника си. До полунощ оставаха две минути. Във Вирджиния беше три без две минути сутринта, но това нямаше значение.
Той протегна ръка към телефона.
79
Ейдриън Кенеди оглавяваше Националния център за анализ на насилствени престъпления и специализирания Отдел за бихевиористични науки към ФБР и беше добър приятел на Хънтър.
Въпреки късния час Кенеди дори не мигна, когато мобилният телефон иззвъня в джоба на сакото му. Като шеф на НЦАНП той беше свикнал да му се обаждат по всяко време на денонощието. Сънят беше лукс, който не влизаше в служебната му характеристика.
Посегна към телефона и много се изненада, когато видя името на Хънтър на екранчето.
— Робърт? — отговори той, все още малко несигурен.
— Здравей, Ейдриън.
— Каква изненада. — Дрезгавият му глас, допълнително влошен от повече от трийсет години пушене, звучеше уморено, но спокойно. — Върна ли се в Лос Анджелис?
— Да.
Кенеди погледна часовника си.
— Колко е часът там? Полунощ?
— Точно така.
— Предполагам, че не се обаждаш да побъбрим — засмя се Ейдриън. — Какво мога да направя за теб, стари приятелю?
— В службата ли си?
— Ами, определено не съм вкъщи в леглото, където би трябвало да бъда.
— Искам да те помоля за една услуга.
Интересът на Кенеди се засили. Знаеше, че Робърт Хънтър не е човек, който иска услуги от много хора.
— Какво ти трябва? — Ейдриън се облегна назад на кожения си стол.
Без да се впуска в твърде много подробности, Хънтър му обясни.
Кенеди се наведе напред.
— Шегуваш ли се?
— Съвсем не.
— Няма начин, Робърт. — Той стана адски сериозен. — Тази информация е поверителна. Достъпът е ограничен като за нашата Програма за защита на свидетели.
— За хора като мен, да — отвърна Хънтър, — но не и за шефа на НЦАНП.
— И все пак тук имаме протоколи и правила, Робърт.
— Лесно можем да ги нарушим.
— Много хитро.
Хънтър не отговори.
— Виж, Робърт, не мога да получа достъп до такава информация, без да оставя следа, дълга колкото Път 669.
— И какво от това? Остави следа.
— Лесно ти е да го кажеш.
— Ще има ли някакво значение за теб, Ейдриън? Ще получиш достъп до някаква информация. Само толкова. Получаваш я, обработваш я и я разбираш. На кого му пука?
— Добре, ще го направя, но пак ще наруша протокола, като получа достъп до строго поверителна информация и после я предам на друг.
— На колега полицай, Ейдриън. Какво мислиш, че ще правя с нея? Ще я продам на медиите? Пък и в края на краищата си ми длъжник.
Наистина беше така. Освен това Кенеди познаваше много добре Хънтър и знаеше, че той не би поискал нищо, освен ако не е абсолютно наложително. Ейдриън въздъхна.
— Искаш повече, отколкото ти дължа, стари приятелю. — Хънтър нищо не каза.
— Хубаво. Майната му! — рече Кенеди. — Дай ми половин час.
80
През следващите двайсет и две минути Хънтър препрочете всичко, което беше открил, и информацията само подчерта нещо, което вече му беше ясно — че реалността е много по-извратена от художествената измислица. Проблемът беше, че ако този път интуицията му се окажеше вярна, реалността щеше да стане още по-извратена.
Той отвори на екрана снимките, които беше намерил по време на първото търсене преди по-малко от час, и отново ги разгледа, този път много по-внимателно. Последната фотография беше задействала лавина от спомени и го бе накарала да се обади на Ейдриън Кенеди.
Въпреки усилията, които положи, това беше единствената снимка на субекта, която успя да открие. Беше правена преди години и от значително разстояние. И ъгълът не помагаше, защото изображението на субекта беше замъглено и неясно.
Хънтър се опита да използва фотоприложение, за да увеличи снимката на екрана, но колкото повече я увеличаваше, толкова повече пиксели се получаваха и образът ставаше по-размазан. И все пак нещо в субекта го накара да изпита силно безпокойство.
Той беше толкова вглъбен в изображението, че едва след известно време забеляза, че мобилният му телефон потраква върху бюрото.
На екранчето беше изписан непознат номер.
Арестуван ли беше Матю Хейд?
— Детектив Робърт Хънтър, отдел „Обири и убийства“ — каза той, когато доближи телефона до ухото си.
9
Път 66 (на английски: Route 66) е път в Съединените американски щати, първоначално част от Магистралната система на Съединените щати. Създаването на пътя е обявено на 11 ноември 1926 година. С обща дължина 3 945 km той свързва Санта Моника в Калифорния с Чикаго в Илинойс. Път 66 играе важна роля в миграциите на запад, особено през 30-те години, и заема особено място в американската популярна култура — Б.пр.