Флавий порови с дълга кука в единия лин и извади вързоп шорти. После извърши същата манипулация в съседния лин. Този път уловът му се състоеше от ризи с най-различни цветове и десени. От третия извади сандали.
— Преобличайте се — рече той.
Трябваше да видите умолителния поглед, който му хвърли Циладзе, за да разберете колко неудобно е за човек от двадесет и първия век, при това с порядъчно шкембе, да се съблече пред очите на тълпа, състояща се половината от жени. Но всяка епоха си има свои представи за приличие и Арсен, свивайки се от срам, измина целия път до голготата.
Ние с Ърли по-мъжествено понесохме кръста си, но, право да си кажа, бих предпочел схватка с паяците пред това изпитание. Освен това дрехите не бяха още напълно изсъхнали.
— Странен начин за съхраняване на облекло — рече Арсен, като приглаждаше брадата си. В новото одеяние видът му беше много импозантен.
— Тук те не се съхраняват — рече Флавий, — а се произвеждат. От въглеродния двуокис и атмосферните пари. Бактериално-нуклеотиден синтез.
Не ми стана много ясно какво означава това.
В следващата постройка видяхме как няколко мравки вадят от също такъв лин розови плочки и ги подреждат на пода.
Но всичко това е нищо в сравнение с онова, което видяхме в третата постройка. Не мога да се оплача от космическата храна, но и досега ми потичат лиги, като си припомня ония аромати. Никога не съм предполагал, че храната може така възхитително да ухае.
— И това ли е синтетика? — запита Арсен. Такова изражение на очите съм виждал само у гладните паяци на Спайра.
— Да — рече Флавий. — Сега ще я опитате.
Вървяхме край малки розови вили, разположени в гората на голямо разстояние една от друга. По пътя често срещахме огромни мравки да мъкнат същите плочки, които бяхме видели в една от постройките. На близката полянка няколко мравки строяха от тези плочки къща.
— Някакъв специално отгледан вид ли са? — запита Арсен.
Флавий кимна.
— Как ги дресирате?
— Изменяме генетичния им код.
— Не виждам никакви машини — рече Ърли.
— А какви машини бихте искали да видите?
— Ами поне транспортни. Не можете с тия мравки да пътувате по цялото земно кълбо.
— Защо да пътуваме? — Изглежда, Флавий не разбра въпроса.
— Как защо? Прииска ви се например да поживеете на друго място.
Историкът се замисли.
— Такава необходимост едва ли може да възникне — неуверено каза той. — Условията във всички зони за живеене са абсолютно еднакви.
— Да допуснем, но как се събирате на съвещания, на научни конгреси — настояваше Ърли.
Някой отзад прихна да се смее.
— Конгреси ли? — повтори Флавий. — Защо да се събираме на конгреси, когато разполагаме с глобална телепатична връзка.
— Ясно, Ърли — с раздразнение рече Арсен. — Те нямат никакви транспортни средства. Нямат и толкова, излишно е да ги разпитваш.
— Имаме такива средства — каза вървящият до него мъж. — Разполагаме с биотрангуларно преместване в пространството, но почти никой не го използва. Изразходва се прекалено много енергия. Освен това действува зле на нервната система.
Да ме убиеш, ако разбрах що за преместване е това.
— Ще имаме възможност за всичко да поприказваме — каза Флавий. — Ето и моя дом.
Той някак странно зацвърча и дотичалите на зова му мравки веднага взеха да донасят отнейде розови маси и да ги подреждат на поляната.
Честна дума, не бях присъствувал досега на такова удивително пиршество. Представете си наредени под дървета маси, озарявани от причудливи сияния на фосфоресциращи в чашите течности, странни ястия с неописуем вкус, поднасяни от мравки на огромни табли, и весели, оживени лица на хора, отдалечени от нашата епоха с четиридесет и четири века.
— За здравето на космонавтите! — каза Флавий, като вдигна чашата си с тъмно питие, напомнящо бира.
Арсен стана и произнесе дълъг доста увъртян тост.
Седящата до него русокоса красавица не откъсваше възхитения си поглед от брадата му. Явно това украшение не бе познато на нашите потомци.
— Космонавтът се харесва на Ела — рече Флавий.
Може би не всяка наша съвременница би се смутила от подобна забележка, но последва нещо, което далеч надхвърляше понятията за скромност от двадесет и първия век. Девойката нежно погали Арсен по бузата и с най-невинен вид каза:
— Искам да имам дете от него, за да се роди с такова нещо.
Не мога да опиша какъв възторг предизвикаха думите й у присъствуващите.
Циладзе седеше червен като рак, а аз си мислех колко по-възрастни сме от тези хора, всеки един от които беше по-млад от правнуците на нашите правнуци. Впрочем аз се поувлякох, защото лично аз още не можех да имам никакви правнуци.