Володя ме разбра. Кимна и хвана за лакътя Дмитро, заведе го в кухнята. На мен се падна Микола, по-крехкият.
Едно дърво оттук да го въртиш, оттам — трудно се цепи. А друго пък е готово от първия удар. Микола ми се стори от втория тип.
— Чу ли въпроса? — попитах и го приближих.
Нека се опита да излъже, щом не разбира с кого си има работа.
— Ами нищо не знам — наведе очи младежът. — Ходихме в Лужники за стока. Докато я купим, докато преброим и занесем на багаж…
— На коя гара? — попитах веднага.
— На Киевската, на коя… — измърмори той.
— Стой тук! — заповядах. — А вие гледайте да не избяга! — наредих на практикантките Света и Люда. И тръгнах към кухнята.
— Е, как е? — попитах Володя. — Призна ли си всичко, или само за дреболиите?
И му намигнах. Схватливо момче. С времето ще стане добър следовател, ако не избяга заради заплатата, която му стига само да отиде до работата си.
— Вие къде бяхте в понеделник вечерта? — попитах аз.
— Кой, аз ли? — не разбра Дмитро.
Сигурно възприе моето „вие“ като местоимение в множествено число, нищо повече. Значи още не е бил разпитван в следствените органи.
А може и да се преструва. Или иска да печели време.
— Не аз, естествено — измърморих на свой ред.
— Какво, да не би да помня? — попита предизвикателно.
Идиотски навик — да се отговаря на въпроса с въпрос. Ако рече, той ще те разпита. И дори ще те накара да се подпишеш на протокола за разпит.
— Тук аз задавам въпросите — казах с тон на следовател от НКВД, каквито съм виждал по филмите за култа към личността и последиците от него.
— В понеделник, когато тъкмо сте пристигнали — намеси се деликатно Володя.
— Така кажете: в понеделник! — Дмитро се оживи. — Веднага отидохме на битака. Първо на Черкизовсия, после в Лужники. Върнахме се късно вечерта. Не бяхме сами, наистина…
— С момичета ли? — попита Володя.
— Ами да. Срещнахме едни познати. Поканихме ги.
— Къде дянахте стоката? — попитах нетърпеливо. Сега не го ли спра, ще го удари на спомени за онази нощ.
— Как къде? — пак не схвана той. Или се канеше да ме извади от равновесие, или е такъв по рождение.
— Да. Къде? — Постарах се да се овладея.
— Ами на гарата. Къде другаде?
— Имаш ли квитанция? — попита Володя.
— Микола! — изведнъж извика Дмитро. — Квитанцията в тебе ли е?
— Бис его знает!2 — обади се Микола. — Мабуть у тебе?3
— Всички разговори в наше присъствие само на руски — предупредих аз.
Той кимна мълчешком и започна да шари из джобовете си. Наистина един дявол знае. Какво ли нямаше в джобовете му! Опаковки от презервативи, билети за автобуса и подобни на тях карбованци4.
— Намери ли? — пак извика Дмитро и продължи безуспешните опити.
Двамата с Володя се спогледахме. Или тия скапани търговци ни разиграват, или наистина са смотаняци.
— Пак трябва да ги съединим като Украйна с Русия — и кимнах към портрета на Богдан Хмелницки, нарисуван на банкнотата.
Володя доведе Дмитро в стаята. Те озадачено се взираха един в друг.
— У тебе була — рече Микола.
— Всички разговори само на руски — напомни Володя с противен протоколен глас.
Те пъшкаха, пребледняваха, сумтяха и се обливаха с пот, докато ровеха из джобовете си, а после из чекмеджетата на тоалетката с огледало.
Май казваха истината. Пишман търговци, които са измамили. По принцип можехме да приключваме. Но нещо ме спираше. Имах предчувствие: все пак знаят нещо, засега и те не се досещат или не му отдават значение.
— Добре ли познавахте тези момичета? — попита Володя.
— Люся и Океана — Микола се изпъчи, — че защо?
— Виждали ли сте квитанциите след тяхното заминаване? — продължи Володя.
Те се спогледаха и свиха рамене. Или са велики артисти, или…
Мисля, че разбрах Володя. И като цяло мислено го одобрих. Квитанциите, т.е. девиците, могат да бъдат намерени по-лесно от килъра. Тогава от благодарност момчетата ще направят всичко възможно да си спомнят. Още не е факт, че знаят, не е факт, че ще могат или ще поискат да си спомнят нещо, но все пак…
— Дълго ли ви гостуваха? — попитах аз.
Пак се спогледаха. Нищичко не помнят. Помнят само главоболието от вчера…