Те гледаха след него, докато колата му пъргаво потегли и се скри от погледа им. После Ала не издържа, прихна и притисна глава до рамото на Горюнов.
— Голям смях… Поне ще кажеш ли какво си намислил?
— После — прекъсна я той. — Бързо, бързо…
Той се затича към бялата осмица. Каза нещо припряно на шофьора, оня кимна. Ала ги наблюдаваше разтревожено. Какво е намислил? Таксито с безценната огърлица изчезна в тъмнината, изгуби се сред потока коли, летящи към центъра. Той мисли ли какво прави?
— По-бързо! — извика й, като се качваше в колата.
— Знаеш ли къде е вече онова такси… — рече тя и седна до него. — Там едно такси — може да сте видели — току-що тръгна? — обърна се тя към шофьора, младо момче, което веднага я зяпна в огледалцето. — Трябва да го настигнем.
Шофьорът повдигна рамене.
— Казаха ми: към стария „Арбат“? — Той премести погледа си към Серьожа.
— Там карай! — кимна Горюнов. — Слушай, не ми пречи, а? — обърна се той към Ала.
— Ама ще я изгубим! — възкликна тя.
— Като я изгубим, майната й! — Той махна с ръка. — Много й здраве.
— И къде отиваме? — попита шофьорът и погледна обидената пътничка.
— Мисля, че се разбрахме — рече злобно Серьожа.
След няколко минути пак бяха на „Маросейка“. Пред същата кооперация. И там вече чакаше тяхното такси. Празно…
Ала възкликна щастливо, хвана го под ръка и се притисна в него.
— Ах, че хубаво! — изхихика тя. — Значи всичко си пресметнал, а? Знаел си предварително?
— Почакай… — Той се намръщи и я отмести. И каза на шофьора: — Спри тук. Ще почакаме малко.
— Аз и не бързам — сви рамене младежът. И пак заби поглед в Ала.
Не се наложи да чакат дълго. Шофьорът на онова такси излезе от входа, в движение закопча разтворилото се яке, качи се бързо в колата и нито веднъж не се огледа. Седна и веднага запраши към „Нови Арбат“10.
— Благодаря. — Серьожа протегна парите на шофьора. — Нали са точно?
Слязоха от таксито. Тя го хвана под ръка. Огледаха се и влязоха във входа.
— И как се сети? — попита тя. — Такъв си умен. Умееш да рискуваш. Аз за нищо на света…
В преддверието спряха пред домофоните.
— Е? — попита той. — Ти ли ще говориш? По-добре ще се получи. Не забравяй: говориш с човек, който не си оставя кончето в калта.
— Всичко разбрах — кимна тя и натисна копчето на петнайсети апартамент.
Почти веднага се чу щракане и кадифеният глас на Клиента изрече:
— Слушам.
— Извинете, пак сме ние — започна Ала.
— Кои ние? — не разбра Клиента.
— Ами същите — разбърза се тя от страх, че той ще затвори. — Нали не сте решили още да ни издадете? Според мен е много благородно.
И в този момент Серьожа й показа малка висулка с диаманти, която бе откъснал или отхапал в тъмнината на таксито, докато криеше огърлицата зад облегалката на седалката.
Ала се ококори, после заговори още по-бързо.
— Само че ние не постъпихме много благородно — продължаваше тя. — Взехме и отрязахме една симпатична висулчица. И искаме също да ви я продадем. Нали разбирате, без нея видът е друг… Не сте ли обърнали внимание? Ами погледнете! Ще почакам.
Чу се нещо като мърморене и скърцане на кресло, после сумтене и след тежка въздишка пак гласът му:
— И какво възнамерявате да правите? Ще ме шантажирате ли?
— Не, какво говорите! — възкликна тя възмутено. — Как можахте да го кажете… Хванахме се на бас с моя приятел. Той твърди, че уж най-много цените колекцията си, а аз — репутацията на водещ телевизионен наблюдател. Не бихте ли решили спора ни?
— По-накратко. Колко? — попита недоволно Клиента.
— За огърлицата или за репутацията? — попита тя. — Или за всичко заедно?
— Разбира се, че за всичко заедно! — отвърна той раздразнително. — Нали няма да мирясате. Само че ми трябват гаранции.
— Гаранцията може да е само една — рече Ала. — Вие купувате от нас висулката, нали така? И ние вече нищо не можем да докажем… Ако не е тайна, за колко купихте диамантите от оня шофьор?
— Имате вид на толкова прилична и интелигентна жена — въздъхна той. — Да направим следното. Ще ви платя за едното и за другото, но ще си удържа сумата, която дадох на онзи песоглавец. Впрочем да не сте го измислили заедно?