И той здравата се замисли. Хич не му се искаше да се забърква в тази съмнителна работа. Е, обикаля из страната някакъв килър, гърми всички, за които са му платили огромни пари. Мафията преследва мафията. Само гледай да не попаднеш под кръстосания огън. Какво му е на този москал? Поговори и си тръгна. А ние трябва да живеем тук, да осигуряваме реда…
От друга страна, убита е важна птица. Иначе нямаше да публикуват портрета му. Май че е виждал тази нагла физиономия. Сигурно са го давали по телевизията. Върви, че скръсти ръце…
— Добре — изломоти той. — Ето ви вестника, ще ви намерим и свидетелите. И на мен сякаш са ми познати. Чувал съм някъде имената им.
— Ходят в Москва за стока — поясни Володя. — Там ги ограбили техни землячки. Може да са ви търсили.
— Май имаше нещо… Ще ви ги доставим. Само че не можем да направим фоторобот. Потърсете градското управление. Там имат научно-технически отдел, експерти и прочие.
— Някой ще ми преведе ли пълния текст на статията? — попита Володя.
— Ей, всички московчани сте такива… — Началникът се размърда на стола, сетне стана. — Пристигате при нас, а не желаете да знаете езика ни. А ние сме длъжни да ви превеждаме на вашия!
— Няма ли да преведете? — въздъхна Володя.
— Защо, ще ви намерим преводач, а вие се пазарете с него. — Той сви рамене. Върху полусънното му лице се появи нещо като съчувствие. Изглежда, бе разбрал от подчинения си от гарата, че този руснак вече е без пукнат грош. Ошушкали са го.
— Но разберете, това е и във ваш интерес — рече Володя и отново въздъхна. — Нали е убит ваш гражданин. Нали и вие търсите убиеца.
— Аз не търся никого. — Началникът махна с ръка и пак седна. — Моята работа е да се грижа за реда. Да търси прокуратурата, криминалната… Добре де, ще ви преведа, щом е тъй. Михас! — Той извика някого.
Веднага се появи дежурният, който дъвчеше парче пушена сланина и бършеше с ръкав устата си.
— Какъв е този вид? — попита началникът на руски и доста учуди подчинения си. — Срамота е пред госта от Москва. Върви си дояж, от сутринта дъвчеш, а си все така кльощав. Жена ти не те ли храни? Казах, излез. И ми донеси „Радянски вестник“. От вчера. Разбра ли?
Дежурният изскочи като попарен. В тишината се чуваше как провинилият се си дояжда зад вратата сланината и от бързане се задавя.
Началникът погледна госта.
— Така живеем без вашите енергоносители… Май се смеете?
— А, и при нас се случва. — Володя сви рамене.
— Как е там, Москва стои ли на мястото си? Отдавна не съм ходил. Пък и честно казано, нямам желание. Напълнило се е с черни. Не мога да понасям тия негри! При нас имаше един, беше изпуснал влака си, та го арестувах за десет денонощия за извършване на естествените нужди на неподходящо място. Макар че трета година клозетът е закован. То пък откъде ли са намерили гвоздеи. Този черният не можа ли да потрае? До следващия влак? Заради него ми лепнаха наказание, но на ухото ми казаха: правилно, така трябва. А той си извадил принадлежностите, вижте ме значи, и ми полива пейзажа като с маркуч… Насъбрал се народ. Пък той добре облечен, с куфарче, не можеш да познаеш какъв е… А вие се церемоните с тях. Казват, че Москва вече не е Москва, пълна била с черни и с ония с големите носове… Ей, Михас, какво стана с теб?
Вратата се отвори, дежурният подаде вестника, като продължаваше да дъвче. Началникът сложи очилата си и заприлича на счетоводител.
— Къде, къде… Аха, ето.
Володя слушаше с притворени очи. Чувстваше как болката в главата му се усилва. Стараеше се да не пропусне нещо важно.
— Какво ти казах! — Началникът вдигна очи към Володя. — Видях го наскоро. По телевизията, когато ОМОН разгонваха митинг на „Крешчатик“8. Националистите… Искат да скъсаме с Русия. Да ти кажа ли, пълни идиоти. Сега е кучешки студ, парното почва през декември, а може и хич да го няма. У вас в Москва парното от октомври ли започва?
Володя кимна, като усети, че краката му замръзват.
— Вие нямате такива — продължаваше началникът. — Вашите са други. Искат със сила да ни върнат. Като провинила се съпруга. Честно да ти кажа, аз не съм против. Омръзна ми да студувам. И този гаден навик! — Той прокара ръка през гърлото си.
— И кога ще мога да видя нашите свидетели? — попита Володя и усети как от гласа на домакина в ледения кабинет главата започва да го боли още повече.