— Така е. — Хънтър скръсти ръце, имитирайки Деймън. Последва миг мълчание и кълна се, че отново ме огледа. — А вие сигурни ли сте, че искате?
О, това звучеше ужасно. Пристъпих от крак на крак.
— Налага се.
Слънцето най-сетне се скри зад плътните облаци и здрачът бързо се разстла над паркинга. Хънтър свали очилата си. Бледият оттенък на ледените му сини очи ми действаше на нервите.
— Някой от вас да е чувал за Лото?
— Май е малкият ви водач — обади се Деймън.
— Малкият водач, а? — Братът сведе брадичка и се разсмя. — По-скоро е малко луд.
— Бих казал много луд, Лор6.
— Лор? — повторих аз и се почувствах тъпо. — Чакай. Казваш се Лор?
Той ми показа белите си зъби.
— Почакай да се запознаеш с другия ни брат, Син7.
Син? Лор? Уха, името на Хънтър наистина се открояваше. Тръснах глава, защото това изобщо не беше важно.
— Какво искаш да кажеш, че Лото е малко луд?
— Не малко, той е много луд — поправи ме Хънтър и се облегна на колата. Серина се приближи и застана до него. — Мен ако питаш, направо е психопат по човешките стандарти. Не бих го пуснал да припари до Серина. Не бих го пуснал и до хлебарка, ако ми е домашен любимец.
Уха.
Деймън се намръщи.
— Звучи забавно.
— Освен това е наистина могъщ — продължи Хънтър. — Гълта луксианците като невидял и целият е накичен с опали. Сякаш са зашити в кожата му.
Ококорих очи.
— Олеле.
— Мрази хората — вметна Лор. — Не си пада и по основи и хибриди, но най-много мрази луксианците.
Работата взе да загрубява.
— Явно ни чака голямо забавление — отсече сухо Деймън.
Хънтър се разсмя, но в смеха му отекнаха ледени нотки.
— Арумианците са му предани до гроб. Биха направили всичко, което поиска от тях, дори това да означава, че трябва да се простят с живота си.
— А ти не си от тях, така ли? — попита Деймън.
— Категорично не — рече Хънтър и приятелски метна ръка през раменете на Серина. — Ако щеш вярвай, хлапе, но аз нямах желание да воювам с луксианците, преди да направят тези поразии. Сега е наложително, но когато всичко свърши, хич не ме интересува какво ще правите. — Той замълча и погледна блондинката. — Предпочитам да мисля за по-приятни неща. Лор също.
Хънтър така гледаше жената, че Деймън се втрещи. И аз се изненадах. Арумианецът наистина беше влюбен в нея. Уха.
Деймън го погледна, отметна назад главата си и се разсмя.
— Добре. Уважавам чувствата ти.
Мина сякаш цяла вечност, преди Хънтър да отговори.
— Ако го убедиш да ви помогне, ще се възползвате от страхотната ни армия. Не съм сигурен обаче, че ще харесате Лото — той не е толкова мил и любезен.
— Ще се тревожим, когато му дойде времето — отвърна Деймън и наклони глава. Вече сериозно се притеснявах за срещата с Лото. — С колко арумианци разполага той?
— Хиляди — рече Хънтър и аз усетих как загубвам присъствие на духа. — Онези, които години наред живееха незабелязано тук и дори тези, които работеха за Дедал.
— И всичките са с него? — Арчър се почеса по главата. Късата му коса бе почнала да израства.
— Дааа — каза Лор и се ухили. — Все едно влизате в секта. Подгответе се.
— Доста са странни — обади се Серина и преметна косата си назад. — Всички се взират в теб, сякаш възнамеряват да те излапат на вечеря. Даже са страшни, да си призная. — Тя хвърли поглед на Хънтър и Лор. — Без да се обиждате.
Лор се изхили.
— Не се обиждаме.
— Е, готови ли сте? — попита Хънтър.
Исках да изпищя „не“, когато Деймън кимна. Хънтър се обърна към Серина и обви лицето й с длани. Жестът му бе невероятно нежен и аз се изненадах, че арумианец е способен на такива чувства.
Той се наведе и я целуна, а тя се отпусна на него, без да се замисли. Зяпах с отворена уста и не можех да отвърна поглед. Арумианец и човек. Жена. После ми хрумна, че може би другите си мислят същото, когато видят луксианец и човек.
— Скоро ще се върна — рече той. Серина се намръщи.
— Искам да дойда с теб…
— Знаеш, че не искам да се навърташ около Лото и Син. Пък и аз ще се оправя — увери я той. — Лор ми обеща да те забавлява.