Накрая чу началните акорди на „Герои“ и знаеше, че вечерта е напът да приключи, все едно бе чула да звучи Auld Lang Syne[14]. Имаше грижата да пее с останалите и да изглежда щастлива и бе възнаградена, когато най-сетне всички поеха под дъжда към спалните помещения освен нещастниците като Луиз, оставени да разчистват масите.
Въпреки че умората бе пропила в костите ѝ, онази част от съзнанието на Робин, която не спираше да ѝ припомня защо в действителност е тук, ѝ подсказа, че тази вечер е идеалната възможност да намери пластмасовия камък. Всички във фермата току-що се бяха насладили на нетипично засищащо ядене и вероятно бързо щяха да заспят. И наистина жените наоколо ѝ бързо смъкнаха дрехите си, облякоха пижамите, надраскаха по няколко думи в дневниците си и си легнаха.
Робин направи кратко вписване в дневника си, сложи си пижамата, но остави под нея бельото, все още малко влажно. Огледа се наоколо да се увери, че никой не гледа, пъхна се в леглото с чорапите и маратонките и скри долнището и горнището на анцуга под завивките. След десет минути лампите, контролирани от главен ключ някъде, изгаснаха.
Робин лежеше в тъмното, вслушана в дъжда, заставяше се да остане будна, макар клепачите ѝ да тежаха. Скоро през барабаненето по стъклата из помещението се разнесе забавено и равно дишане. Тя не смееше да чака твърде дълго, нито имаше смелост да измъкне изпод леглото водонепромокаемото си яке. Като се стараеше да не шумоли с чаршафите, успя да навлече горнището и долнището на анцуга върху пижамата си. После бавно и предпазливо стана от леглото и се промъкна към вратата на спалното помещение, готова да каже на всяка събудила се, че отива до банята.
Отвори внимателно вратата. В пустия двор нямаше електрически лампи, но той не бе съвсем тъмен заради проблясъка от басейна на Дайю и фонтана, както и заради светлината, идваща от един-единствен прозорец на горния етаж на фермерската къща.
Робин заобиколи сградата и пое по пътеката между сградите на мъжките и женските спални помещения, а косата ѝ бързо се наквасваше от дъжда. Когато стигна до края на пасажа, очите ѝ вече привикнаха към тъмнината. Целта ѝ бе гъстата горичка, видима от прозореца на спалното помещение, лежаща зад малко поле, в което никой от новаците не беше стъпвал.
От двете страни на пасажа между сградите със спални бяха насадени дървета и храсти, които скриваха полето от поглед. Докато пристъпваше внимателно, та да не се спъне в някой корен, зърна светлина и спря сред храстите.
Попаднала бе на още Стаи за уединение като онези, които бе забелязала от прозореца на кабинета на доктор Джоу, скрити от общите сгради със спални с умело разположена растителност. През пролуките в храстите виждаше светлина зад дръпнатите завеси на плъзгащата се стъклена врата на една от тях. Робин се боеше, че някой може да се покаже оттам или да надникне отвътре. Изчака около минута, поразсъждава над вариантите си, после реши да рискува. Като напусна убежището между дърветата, продължи напред, минавайки едва на десет метра от бунгалото.
Едва тогава осъзна, че няма опасност някой да излезе от него в близките минути. Отвътре се чуваха ритмични глухи звуци и пъшкане и леки изписквания, било от удоволствие, или от болка. Робин забърза напред.
Порта от пет греди разделяше полето от засаденото с дървета и храсти пространство, в което се намираха Стаите за уединение. Робин реши да се прехвърли през нея, вместо да се мъчи да я отвори. След като се озова от другата страна, мина в лек бяг, обзета от едва контролирана паника, а почвата джвакаше под краката ѝ. Ако имаше нощни камери за наблюдение, обхващащи фермата, всеки момент щеше да бъде забелязана; от агенцията може и да бяха проучили внимателно периметъра, но нямаше начин да знаят каква технология за наблюдение е използвана вътре. Рационалната част от съзнанието ѝ повтаряше, че никъде не е зърнала камери, но страхът продължаваше да я гони към плътния мрак на горичката.
Когато се добра до убежището, предлагано от дърветата, изпита облекчение, но сега пък я сграбчи нов страх. Сякаш отново виждаше усмихнатата прозрачна Дайю, каквато я бе зърнала в сутерена няколко часа по-рано.
14
Отминалото старо време“, песен на Род Стюарт, традиционно изпълнявана в англоезичния свят на Нова година, когато удари полунощ. – Б. пр.