Шарлот, помисли си мигом, а после го облъхна странен хлад, като си спомни, че Шарлот е мъртва.
Стана, отиде до бюрото на Пат и отговори.
– Корморан Страйк.
– О – прозвуча женски глас, – канех се да оставя съобщение, не очаквах някой да вдигне.
– Кой се обажда?
– Амилия Крайтън – отговори сестрата на Шарлот.
– Аха – промърмори Страйк и горчиво съжали, че не бе оставил обаждането да се прехвърли на гласова поща. – Амилия.
За момент не намери подходящи думи. Не се бяха виждали от години, а тогава не се бяха харесвали.
– Много съжалявам за… Моите съболезнования – каза Страйк.
– Благодаря – отвърна тя. – Обаждам се само да кажа, че другата седмица се връщам в града и бих искала да те видя, ако е възможно.
Че е възможно, възможно е, просто не е желателно, помисли си той.
– Да ти кажа право, много съм зает в момента. Може ли да ти се обадя, когато ще знам, че разполагам с два свободни часа?
– Да, добре – отговори студено тя.
Даде му номера на мобилния си телефон и затвори, като остави Страйк подразнен и неспокоен. Ако добре познаваше Шарлот, тя явно бе оставила някакъв сорт мръсна бомба след себе си, която сестра ѝ смяташе за въпрос на чест да му предаде: послание, писмо или някакво наследство в завещанието си, предназначено да го преследва и потиска, да се превърне в едно последно и трайно „майната ти“.
Страйк се върна във вътрешния офис само за да вземе досието на УХЦ и сивито на Ким Кокрън, после излезе през стъклената врата, която заключи. Имаше усещането, че обаждането на Амилия е замърсило временно работното му пространство, в което нещо от Шарлот надничаше измежду сенките и му пречеше да работи там, след като (както несъмнено го виждаше тя) за пореден път ѝ беше обърнал гръб.
108
…човек трябва да се движи предпазливо като стара лисица, вървяща по лед… внимателно обмисляне
и предпазливост са предпоставки за успех.
„Идзин“, или „Книга на промените“
Когато на другия ден в дванайсет и половина Робин пристигна пред Грейт Джордж Стрийт номер едно, откри, че е грешила в смътната си представа как Институтът по строително инженерство ще е разположен в бруталистично архитектурно творение, в което функцията е с приоритет пред елегантността. Местоработата на Руфъс Фърнсби бе в гигантска и твърде величествена едуардианска сграда.
Когато съобщи името на човека, когото бе дошла да посети, Робин бе насочена по настлано с ален килим стълбище, което в съчетание с белите стени бегло ѝ напомни за фермерската къща в Чапман Фарм. Мина покрай маслени портрети на видни инженери и покрай прозорец със стъклопис и герб, под който бе изписано Scientia et Ingenio[23], и накрая стигна до дълго помещение с отворен план и редици бюра, където двама мъже водеха разпалена дискусия, докато другите служители държаха главите си сведени.
В един от онези странни моменти на интуиция, която не се поддава на обяснение, Робин мигом отгатна, че по-високият, по-сърдитият и с по-чудат вид от двамата мъже е Руфъс Фърнсби. Може би защото приличаше на типа човек, който би затръшнал телефона на някой, отворил дума за неудовлетворителния му баща. Караницата му с по-ниския мъж явно се въртеше около въпроса дали някой на име Банерман е трябвало, или не е трябвало да препрати имейл.
– Никой не твърди, че Гриърсън не е трябвало да го копира – твърдеше той разгорещено, – не е там въпросът. Говоря за един повтарящ се модел на…
По-ниският мъж забеляза Робин и тъй като сигурно търсеше път за бягство, каза:
– Мога ли да ви услужа?
– …отклоняване от установена процедура, което повишава риска от погрешна комуникация, защото можеше да не…
– Имам среща с Руфъс Фърнсби.
Както се бе и опасявала, по-високият мъж прекъсна изречението си по средата и каза сърдито:
– Аз съм Фърнсби.
– Аз съм Робин Елакот. Говорихме…
– Какво правите тук? Трябваше да чакате във фоайето.
– Човекът на рецепцията ме прати горе.
– Ясно. Е, това е неуместно – промърмори Руфъс.
Беше мургав, слаб, облечен във фланелка от ликра и работни панталони. С обветреното си лице и жилесто тяло приличаше на запален бегач или велосипедист. На лицето си имаше възможно най-странната комбинация според Робин – брадичка, съединена с бакенбарди, и без мустаци.
– Късмет – промърмори вторият мъж към Робин, докато се отдалечаваше.