Официалната охрана на сградата претърсваше чанти вътре зад входа. Страйк бе насочен към опашката с хора, предварително купили билети, встрани от групата хубавички момичета от УХЦ, които продаваха билети на не тъй организираните. Направи си труда да се усмихне широко на младата жена, която провери неговия билет. Имаше къса и остра черна коса и това, че разшири очи при вида му, надали бе плод на неговото въображение.
Докато Страйк вървеше напред, до слуха му стигна рокпесен, която не разпознаваше и която се усилваше с приближаването му към голямата зала.
…another dissident,
Take back your evidence…[25]
Тъй като му бе нужно само едно място, успял бе да го купи на втория ред в бързо пълнещата се зала. Като се провря с извинения покрай редица млади хора в анцузи, накрая стигна до мястото си и се настани между млада блондинка в син анцуг и възрастна жена, която стоически дъвчеше карамелен бонбон.
Секунди след като седна, момичето от дясната му страна, което той определи като не повече от двайсетгодишно, го заговори, от което веднага стана ясно, че е американка.
– Здравей, аз съм Санчия.
– Корморан Страйк.
– За пръв път ли си на служба?
– Да.
– Леле, забележителен ден си избрал за начало. Почакай само.
– Обещаващо звучи – коментира Страйк.
– Кое в УХЦ те заинтересува, Корморан?
– Аз съм частен детектив – отговори той. – Нает бях да проуча дейността на Църквата особено по отношение на сексуален тормоз и подозрителни смъртни случаи.
Все едно я бе заплюл в лицето. Тя го гледаше със зяпнала уста и без да мига в продължение на няколко секунди, след което бързо отмести поглед.
Рокпесента все още звучеше силно от високоговорителите.
…sometimes it’s hard to breathe, Lord,
at the bottom of the sea, yeah yeah…
В центъра на пода, под висок извит таван от боядисано в бяло желязо и стъкло имаше лъщяща черна петоъгълна сцена. Над нея бяха монтирани пет огромни екрана, които без съмнение щяха да позволят и на тези, седнали най-отзад, да видят Джонатан Уейс в близък план. Още по-нагоре бяха провесени пет яркосини знамена с логото на УХЦ във форма на сърце.
След кратко шепнене със съседите Санчия напусна мястото си. Страйк прецени, че тук имаше поне пет хиляди души. Зазвуча нова песен: „Това е краят на света, какъвто го познаваме“ на „Ар И Ем“. Оставаха пет минути до официалното начало на службата и почти всички места вече бяха запълнени. Светлините започнаха да помръкват и се разнесоха подранили аплодисменти, сред които се чуха няколко възбудени викове. Те се подновиха, когато екраните над петоъгълната сцена светнаха, така че всички в залата можеха да видят малката процесия от хора, облечени в роби, да вървят по пътека към предните места в отсрещната част на залата. Страйк разпозна Джайлс Хармън, който се движеше с достойнството и тежестта на човек, на когото предстои да получи почетна степен; Ноли Сиймур с дискретно проблясваща роба, сякаш шита по поръчка специално за нея; високия и красив доктор Анди Джоу с белега му; млада жена с лъскава коса, здрав тен и безупречни зъби, за която Страйк знаеше от уебсайта на Църквата, че е Бека Пърбрайт, и още неколцина, сред които член на парламента с жабешки очи, чието име Страйк не би знаел, ако Робин не го бе написала в писмо от Чапман Фарм, както и мултимилионер с фирма за опаковки, който махаше на ликуващата публика с твърде глупашки според Страйк маниер. Той знаеше, че това са принципалите на Църквата, и ги снима с телефона си, като отбеляза отсъствието на Мадзу Уейс и на затлъстелия Тайо с мишето лице, когото бе ударил по главата с ножиците за тел при оградата на Чапман Фарм.
Точно зад доктор Джоу и уловена на ръба на светлината на прожекторите седеше блондинка на средна възраст с прибрана с кадифена лента коса. Докато Страйк се взираше в нея, екраните станаха черни и се появи надпис, молещ присъстващите да изключат мобилните си телефони. Страйк се подчини и в този момент съседката му американка се върна на мястото си, но се отдръпна от него, за да си шепне с хората от другата ѝ страна.
Светлините още повече помръкнаха, изостряйки очакването на публиката. Сега всички започнаха да пляскат ритмично. Викове „Папа Джей“ изпълниха въздуха и най-сетне, когато прозвучаха началните тактове на „Герои“, залата изцяло се стъмни и с крясъци, отекващи във високия метален таван, пет хиляди души (с изключение на Корморан Страйк) скочиха на крака, засвиркаха и заръкопляскаха.
В светлината на прожектора се появи Джонатан Уейс, вече стъпил на сцената. Уейс, чието лице сега изпълваше екраните, помаха към всеки ъгъл на огромния салон, като от време на време спираше, за да избърше очи; поклащаше глава с притисната към сърцето си ръка; покланяше се отново и отново със събрани длани в стил намасте. Нищо не беше преиграно: смиреността, липсата на позьорство изглеждаха напълно автентични и макар Страйк единствен в цялата зала да не ръкопляскаше, доколкото успяваше да види, и той също бе впечатлен от актьорските способности на човека насреща си. Беше красив, в добра форма, с гъста тъмна, едва посребрена коса и квадратна челюст, а фракът, с който бе облечен вместо с някоя от тъмносините роби, би бил на място на всеки червен килим по света.
25
поредният дисидент, / оттегли си показанията… (англ.). Стихове от песента „Heaven“ на американската рокгрупа „Лайв“. – Б. пр.