След пет седмици в Ел Ей тя беше осъзнала, че за Лос Анджелис смогът е оптическа измама. Винаги беше „ей там“, почти в края на дъгата, само че в този случай не като гърне със злато, а по-скоро като натравяне с въглероден монооксид. Но както каза Рита, в световната столица на филмите град, създаден от завода за илюзии, да бъдеш част от него означаваше да вярваш в перфектно, ослепително синьо небе… защото това бе най-голямата илюзия от всички.
— Мисля, че ще повърна. — Рита се вкопчи във волана, олюлявайки се несигурно.
— Шегуваш се, нали? — Франки се размърда от замаяното си състояние.
— Не. — Тя поклати глава и изду бузи.
— Може би трябва да отбиеш.
— Какво? И да повърна на тротоара?
— Ами, по-добре е, отколкото да повърнеш върху мен.
Като придърпа любимия си саронг плътно около себе си, Франки се притисна плътно във вратата на колата.
— Не мога, по средата на Бел Еър сме…
— И какво от това?
— Как какво? На това място има повече холивудски филмови звезди, режисьори и продуценти на квадратен сантиметър, отколкото където и да било по света. — Рита се пресегна, взе останалата вода за радиатора и я изля в гърлото си. — Когато казах, че искам да оставя следа в Холивуд, повръщане в края на алеята на Стивън Спилбърг не беше това, което имах предвид.
За щастие, след като се освежи с водата цветът започна да се връща по лицето й и те продължиха, без да се налага да спират по спешност. Фучаха по Сънсет булевард покрай безкрайни съмнителни предградия, докато най-накрая не се изкачиха на върха на хълма, целите окъпани в слънчева светлина. Гледката беше величествена, точно като за пощенска картичка, и за първи път в живота си Франки видя Тихия океан ивица морскосиньо на хоризонта. Очакваше го отдавна. Докато се приближаваха към брега, тя гледаше как ивицата става все по-широка и по-широка, простираше се докъдето поглед стига и в един момент просто изпълни цялата панорама.
Рита паркира колата отстрани на крайбрежната магистрала — оживен запрашен участък от пътя с шест ленти, който продължаваше към Сан Франциско. Франки почувства леко разочарование. Къде беше известният плаж на Малибу? Къде бяха всички къщи за милиони долари? Всичко, което можеше да види, бяха триметрови стени с електронно охранявани врати.
— Това ли е? — попита, като слезе от колата и последва залитащата Рита през една от вратите надолу по стълбище от вълнообразна ламарина, което бе толкова стръмно, че я заболяха краката. — Мисля, че каза, че Малибу е очарователно.
— Спри да мрънкаш! — скастри я Рита. В едната ръка държеше цигара, а с другата парапета за така необходимата й опора. Като стигнаха долната площадка, тя сложи ръце на кръста и опита да си поеме дъх. Нещо й подсказваше, че трябва да спортува повече и да откаже цигарите. Дръпна си от цигарата, изправи гръб и бутна очилата плътно към очите си.
— Какво мислиш сега! По-добре ли е от Брайтън6?
Като изхлузи старите си протъркани джапанки, Франки отпусна стъпала върху мокрия жълт пясък и почувства мекотата му между пръстите на краката си. Пред нея се простираше почти пуста плажна ивица, с изключение на няколко тичащи и двойка, която разхождаше кучето си. Както всичко в Америка плажът беше голям и сякаш се простираше на стотици километри, дори покрай скалите в далечината, където се виждаше група сърфисти, и вероятно чак до Сан Франциско. На крачка от разбиващите се вълни над океана висеше стройна редица къщи, всяка една напълно различна от следващата. Като произведение на модерното изкуство от пясъка се издигаше четириетажна сграда, изцяло направена от синьо стъкло; друга приличаше на замък от Дисниленд с кули и водоливници; още по-нататък се виждаше белосана хасиенда в мексикански стил с шезлонги на всяко ниво и водопад от розови увивни цветя по една от стените.
— Само малко — промърмори Франки, докато постилаше плажната си кърпа. Тя се пльосна върху нея, подпря се на лакти, и разгледа обстановката около себе си. Това беше Малибу от нейните представи. Малибу, където Бо Дерек тича по плажа с мъниста в косата. Където се случваха всички бляскави плажни партита с невероятни жени с изящни фигури в дизайнерски бански, за които беше чела като тийнейджърка в романите на Джаки Колинс. Толкова дълго това място беше само мираж, сега беше реално. Ето я и нея, добрата стара Франки от Фулхам. Добре де, банският й не беше дизайнерски — беше двугодишен с твърде много плат на гърдите и дупето, не паяжина от лентички, прикрепени на магия — и фигурата й бе по-върлинеста от тази на Бо Дерек. Но какво пък, тя се печеше на плажа на Малибу. Пое си дълбоко въздух, изви гръб и вдигна лице към слънцето.