— Гледам понякога през прозореца си в нощта и виждам твоя да свети. Искам да ти кажа да не се тревожиш, но знам, че докато нещата не се оправят, това няма да стане. Всички ще се тревожим.
— Ако ще ти бъде от полза, искам да знаеш, че се чувствам по-добре, когато поглеждам през моя прозорец и виждам твоя да свети. Помага ми. Знам, че ти си наблизо.
— Пилар!
— Какво има?
— Има известни проблеми в Италия. Някои несъответствия в цифрите, които излязоха по време на проверката я одиторския контрол. Може би ще се наложи да отида за няколко дни. Не искам да пътувам точно сега. — Погледът му мина покрай нея и се върна към прозореца на кухнята, който светеше ярко в нощта.
— Децата могат да дойдат у дома за няколко дни. Ние ще се погрижим за тях, Дейвид. Няма защо да се тревожиш.
— Не, не е за това. — Тереза вече беше се разпоредила децата му да гостуват във Вила Джиамбели по време на неговото пътуване. И все пак той се притесняваше за тях. За всичко. — Не искам да оставям теб. Хайде, ела с мен.
— О, Дейвид! — При мисълта за това Пилар цялата потръпна от възбуда. Господи, италианската пролет, меките уханни нощи, цветята, при това с любимия мъж! Колко чудесно бе, че животът й така се промени и че подобни неща вече бяха възможни. — Много бих искала, но не мога. Не мога да оставя мама точно сега. А и ти ще свършиш по-бързо и по-лесно работата си там, когато знаеш, че аз съм тук с твоите деца.
— Трябва ли да бъдеш толкова практична?
— Не искам да бъда — отвърна тихо тя. — Искам да ти кажа да и веднага да тръгнем. — Чувствайки се млада, глупава и смешно щастлива, Пилар се обърна. — Искам да правя любов с теб в едно от онези огромни легла, каквито има само в Италия, в нашия кастело. След това ще излезем да вечеряме във Венеция и ще танцуваме на рiazzа19. Откраднати целувки в сенките на мостовете. Помоли ме отново — тя се обърна към него. — Когато всичко това приключи, моля те, покани ме отново. Ще дойда.
Нещо се беше променило. Нещо… Тя беше някак си по-освободена, осъзна Дейвид. Това я правеше още по-желана.
— Защо да не те помоля още сега. Ела с мен във Венеция, когато всичко приключи.
— Съгласна съм. — Пилар протегна ръце и хвана неговите. — Обичам те, Дейвид.
Той застина.
— Какво каза?
— Казах, че те обичам. Влюбена съм в теб. Извинявай, сигурно тя идва прекалено неочаквано, но не мога да се спра. И не искам.
— Не се оправдавай. Повтори го още веднъж. За себе си. — Той я вдигна и когато тя се озова в прегръдките му, я завъртя няколко пъти във въздуха. — Значи съм пресмятал неправилно. По моите изчисления, трябваше да минат поне още два месеца, преди да те накарам да се влюбиш в мен.
Пилар се усмихна.
— Беше ми много трудно — продължи Дейвид. — Защото аз вече бях влюбен в теб. Не знаех дали няма да ме оставиш да страдам още дълго.
Тя притисна бузата си към неговата. Можеше да го обича. Сърцето й беше изпълнено с радост. Защото беше обичана.
— Какво каза?
— Добре, нека да го перифразирам. — Той я отдалечи леко от себе си. — Обичам те, Пилар. От първия поглед. Погледнах те и в същия миг разбрах, че те обичам. Погледнах те и повярвах, че ми е даден втори шанс. — Той отново я прегърна и докосна нежно устните й. — Ти си моя.
22.
Венеция беше като жена. Една красива жена, La bella donna. Елегантна за годините си, чувствена с невероятните извивки на тялото си, тайнствена в сенките. Първият поглед към нея от Канале Гранде към леко увехналите й цветове, като на избеляла старинна бална рокля, направо караше сърцето да спира. Светлината, бяла и ослепителна, слънцето, което измиваше всичко, минаваше през нея и оставаше в нея, като загубил се пътник сред криволичещите й вени, в тайните извивки и ъгълчета.
Това беше град, чието сърце беше женско и лукаво, а пулсът му биеше в дълбоките, тъмни и тайнствени води на лагуната.
Венеция не беше град, който може да бъде пренебрегнат заради срещи с адвокати и счетоводители. Не беше град, където един мъж можеше да остане доволен, като Се затвори в офиса си и работи часове наред, докато сладките изкушения на пролетта пееха зад стените и прозорците на неговия затвор.
Дейвид си напомни, че Венеция е била създадена от търговците и заради търговията, но това не му помогна особено. И в момента тесните улички и мостчета бяха изпълнени с туристи, които използваха своите кредитни карти в безбройните магазинчета, където разни глупави безвкусици се продаваха за изкуство. Но това не спираше Дейвид да мечтае да бъде един от тях.