— Ще бъдат осигурени. Не съм привърженичка на тезата, че децата трябва да плащат за греховете на бащите си. — Тереза се обърна към Софи. — Защото вярвам в децата.
Първото нещо, което Дейвид направи, когато излезе от болницата, или по-точно, когато го пуснаха да излезе след дълги уговорки и настояване от негова страна, бе да купи цветя.
Когато първият букет му се стори недостатъчно красив, той купи втори, сетне трети.
Не му беше лесно да носи огромната купчина цветя в едната си ръка, докато другата висеше на превръзка, през оживените както всеки ден улички на Венеция. Но все пак успя да се справи. Така, както успя да открие и мястото, където стреляха по него.
Беше подготвен да изпита някакви чувства, връщайки се отново там, но не предполагаше, че това ще бъде ярост. Някой бе насилил плътта му, беше разлял кръвта му и за малко не бе превърнал децата му в сираци.
Дейвид погледна нагоре. Нямаше окачено пране, но прозорецът беше отворен. Той прекоси улицата и влезе в сградата, Учуди се колко бързо се измори, докато изкачи стълбите. Целият се изпоти, задъха се и едва си поемаше въздух. Затова се облегна на стената срещу вратата на апартамента.
Как щеше да се върне, да събере багажа си и да резервира билет за самолета, когато нямаше сили да изкачи няколко стъпала дори? Докторът му беше казал същото, но Дейвид не искаше и да чуе за още един ден в болницата. Оказа се, че докторът е бил прав.
Както и да е. Вече беше тук. Той почука на вратата. Не очакваше, че жената ще си бъде вкъщи и възнамеряваше да остави цветята на прага или на съседите, които да й ги предадат. Но вратата се отвори и пред него застана младата жена.
— Signorina!
— Si? — Тя го загледа недоумяващо, сетне хубавото й лице светна. Очевидно го позна. — Signirе! Соmе stа? Оh, оh, che bellezzа!23 — Тя пое цветята и го покани да влезе. Звънях днес сутринта в болницата — продължи бързо на италиански момичето. — Казаха ми, че са ви изписали. Толкова много се изплаших. Все още не мога да повярвам, че такова нещо се случи точно пред моя прозорец… Ох! — Тя се удари по челото. — Но вие сте американец! — премина на английски момичето. Scusami. Извинете ме. Моят английски не е особено добър.
— Аз говоря италиански. Исках да ви благодаря.
— На мен? За какво? Не съм направила нищо. Моля ви, влезте. Изглеждате много блед.
— Благодаря ви за това, че бяхте на балкона. — Дейвид огледа апартаментчето. Малко, простичко и семпло обзаведено.
— Ако не бяхте там и ако аз не бях ви загледал, защото представлявахте такава красива гледка с прането, може би нямаше да стоя сега тук пред вас. Signorina, mille draziе!24 — Дейвид взе ръката й и я целуна.
— Pregо. — Тя наклони глава. — Колко романтично! Влезте, ще ви направя кафе.
— Не се безпокойте.
— Моля ви, ако съм ви спасила живота, трябва да продължа да се грижа да вас. — Тя занесе цветята в кухнята.
— Една от причините да се прибирам толкова късно беше, че ходих да пазарувам. Тъкмо бях купил пръстен, годежен пръстен за жената, която обичам.
— О! — Момичето въздъхна и остави цветята на масата. Сетне го погледна. — Жалко за мен. Тя сигурно е щастливка. Но все пак ще ви направя кафе.
— Бих изпил едно. Signorinа, аз все още не знам името ви.
— Елана.
— Елана, надявам се, че ще ме разберете правилно. Вие сте втората по красота жена в света.
Тя се разсмя и започна да подрежда цветята във вазата.
— Вашата любима наистина е щастливка.
Дейвид беше изтощен от болката, докторите и блъсканицата по венецианските улици. Когато успя да се добере най-сетне до апартамента, направо беше грохнал от умора. Вече бе стигнал до заключението, че тази вечер няма да успее да пътува за Щатите. Имаше сили само да се съблече и да си легне, защото просто не можеше повече да стои на краката си.
Рамото го болеше много силно, краката му не го държаха и той тихичко ругаеше през зъби, докато се опитваше да пъхне ключа в ключалката. Тъкмо успя и вратата пред него неочаквано се отвори.
— Ето те и теб! Най-сетне! — Софи сложи ръце на кръста си. — Побъркал ли си се или какво! Да се изпишеш от болницата и да обикаляш цял ден из Венеция! Погледни се на какво приличаш! Бял си като платно. Вие, мъжете сте големи бебета!
— Благодаря, благодаря много. Имаш ли нещо против да вляза все пак? Мисля, че това все още е моята стая.
— Тай те търси от сума ти време. — Тя го хвана за здравата ръка и го въведе в апартамента. — Притеснихме се много, след като отидохме в болницата и не те намерихме. Разбрахме, че си напуснал въпреки забраната на доктора.
— Дори в Италия болниците не приличат на хотели. — Дейвид се отпусна тежко на стола. — Човек може да умре от глад в тях. Освен това не очаквах някой да пристигне толкова бързо. Какво сте правили, летяхте със скоростта на светлината ли?