Двамата братя бяха едва ли не готови да вземат да го утешават.
Толомей прецени, че са вече достатъчно подготвени, за да ги научи на ум и разум. Приемаше, съгласен бе с всичките им обвинения, с всичките им оплаквания; дори ги изпреварваше. Но какво да правят сега? Каква полза от един процес, доста скъп за хора в притеснено положение, когато виновникът беше недостижим и дотогава отдавна ще е минал границата? Така ли мислеха, че ще възстановят честта на своята сестра? Един скандал би напакостил само на тях. Толомей щеше да направи всичко възможно, за да поправи стореното зло; имаше високопоставени и могъщи познати, беше приятел на монсеньор дьо Валоа, на монсеньор д’Артоа, на месир дьо Бувил… Щяха да намерят някое местенце за Мари, къде то тя да роди плода на своя грях в най-голяма тайна, а после щяха да видят как някак да уредят положението й. За известно време би могла да отиде в манастир, където да се покае за грешката си. Нека само се доверят на Толомей! Не беше ли доказал той на семейство Кресе, че е човек със сърце, като бе отсрочил плащането на тристата ливри, дадени им в заем.
— Ако желаех, щях да имам вашето имение още преди две години — Но пожелах ли го? Не. Е, виждате ли!
На двамата братя, вече силно разколебани, не им трябваше много, за да доловят заплахата, която се таеше в иначе тъй бащинския тон на банкера.
— Повтарям ви, не ви искам нищо — добави той.
Но ако работата стигнеше до съд, тогава би трябвало волю-неволю да представи сметките си и съдиите може би щяха да се учудят, че Кресе са приемали толкова много дарове от Гучо.
Но те бяха разумни момци; затова нека сега идат в някоя тиха странноприемница и да пренощуват там, след като са се нахранили добре, без да се грижат за сметката. И да чакат там, докато Толомей ги потърси; той се надяваше, че още на другия ден ще може да им предложи разрешение, удовлетворително за тяхната чест. Но най-важното от всичко беше да се избегне скандалът…
Пиер и Жан дьо Кресе отстъпиха пред доводите му и дори на сбогуване му стиснаха ръце с известен жар.
След като си отидоха, Толомей се отпусна на един стол. Беше уморен и пухтеше с пълните си, тъмночервени бузи.
„А сега, дано само кралят умре!“ — си каза той.
Защото, когато напусна Венсен, Луи Х все още дишаше; но никой не му даваше още много часове живот.
XII. КОЙ ЩЕ БЪДЕ РЕГЕНТ?
Луи Х Вироглавия издъхна през нощта на 4 срещу 5 юни 1316 година, малко след полунощ.
За пръв път от триста двадесет и девет години един френски крал умираше, без да остави потомък от мъжки пол, който да наследи короната.
Монсеньор дьо Валоа, който иначе тъй ревностно се грижеше за дворцовия церемониал, било за венчавка или за погребение, прояви пълно безразличие към последните почести, които следваше да бъдат отдадени на племенника му.
Повика първия шамбелан Матийо дьо Три и единственото нареждане, което му даде, беше:
— Да се направи същото, както е било последния път! Сам той се зае да свика още в ранните часове на деня съвет, и то не във Венсен, където такова заседание неизбежно би трябвало да бъде председателствувано от кралицата, а в градския дворец в Париж.
— Да оставим скъпата ни племенница на нейната скръб — заяви той — и да не правим нищо, което би могло да навреди на скъпоценното й бреме.
По състава си този съвет приличаше повече на семейно съвещание, отколкото на държавен орган. Тук бяха Шарл дьо ла Марш, брат на покойника, Шарл дьо Валоа и Луи д’Еврьо, братя на Филип Хубави, Луи дьо Клермон, внук на Луи Свети, Мао̀ д’Артоа и Робер д’Артоа — тя братова внучка, а той братов правнук на Свети Луи, и Филип дьо Валоа, син на Шарл, а освен това участваха канцлерът, архиепископът на Санс и граф дьо Бувил, за да има представители на правосъдието, църквата и висшите служители на кралския дом.
Валоа не можеше да не покани и Мао̀, тъй като той и тя бяха единствените перове на кралството, намиращи се в този момент в Париж. Така убийцата на човека, чието наследие предстоеше да бъде уредено, беше отново тук, възвърнала си своите прерогативи и тайно ликуваща с победата си.
И да очакваше някаква съпротива от страна на Мао̀, Валоа не се страхуваше от нея. Смяташе, че може да разчита на пълната подкрепа на останалите си родственици. Освен това канцлерът Морне беше негово протеже, архиепископ Марини беше тясно свързан с него, а колкото до Бувил, всички познаваха неговата безинициативност и примирителния му нрав.