— Господарю съдия — Главният екзекутор махна маската си и избърса потта от лицето си, — колко трябва да чакаме?
— Ритуалът ви е известен — отговори Амеротке. — Един час.
— Един час — като ехо повтори началникът Надиф. — Трябва да я изпият до час.
Екзекуторът, Носителят на смъртта, кимна и се отдръпна. Амеротке се загледа в лъчите светлина, проникващи през решетката горе, над него. Просто искаше всичко това веднъж да свърши. Надиф и Шуфой се бяха върнали от Храма на Птах. Бяха открили скривалището на Минакт. Той бе използвал изключително остроумно един от онези негови водни часовници, за да скрие Книгите на гибелта, както и богатата си колекция от отрови в бурканчета и кутийки, всяка една от които бе внимателно надписана. Още улики бяха открити в стаята му и те бяха достатъчни, за да бъде убеден главният писар да направи пълни самопризнания и да се предаде на милостта на фараона. Той открито призна в съда в присъствието на главния обвинител Валу, че обвиненията, предявени от Амеротке, са верни във всяко отношение. Потвърди, че е син на автора на Ари Сапу и описа кариерата си в Храма на Птах и дълбокото си разочарование от това, че е бил понижен. Накрая историята му бе станала несвързана, но в крайна сметка си беше признал и бе отведен.
Мериет, изправена пред ужасяващата възможност да бъде набучена на кол или погребана жива в пустинята, също призна вината си. Разказа за омразата си към Ипуе и потвърди, че обвиненията на Амеротке почиват на истината. И двамата получиха позволението да изпият чаша с отрова, която да им донесе лека смърт. Сега, пет дни след повдигането на обвинението, Амеротке седеше и слушаше далечните звуци от храма над себе си, докато чакаше присъдата да бъде изпълнена. Всичко, помисли си той, може да се промени толкова бързо в Тива. Либийците си бяха тръгнали, явно много объркани, Хинкуи бе осъден на изгнание в едно село в дълбоката южна провинция. Новините за Минакт и за Мериет бяха плъзнали из цяла Тива. Мнозина пристигаха, за да поднесат още улики, които господарят Валу да може да използва, ако един от двамата откаже да направи самопризнания и се стигне до процес. Накрая се стигна до това.
Амеротке чу ридание от една от килиите и отново се върна по коридора до нея. Минакт бе изпил своята чаша и бе легнал на земята като дете с ръце под лицето, втренчил поглед във вратата. Мериет пиеше в момента. Амеротке отстъпи, затвори очи и замърмори кратка молитва. Той познаваше ефекта на тази отрова. Вкочаняване на краката, което щеше да обхване цялото тяло. Осъденият щеше да заспи и тихичко да премине в смъртта.
Не след дълго един от стражите извика:
— Свърши се…
От автора
В Древността отровите са били много по-опасни и смъртоносни, защото властите не са разполагали с нужните техники, с които да ги изследват и анализират. Едва през XIX в. са въведени клиничните тестове за установяване на ефекта от арсеника. Книгата на А. Влайт „Отровите: техният ефект и установяването им“ (Лондон, 1920) е една от най-увлекателните студии, макар и доста закъсняла. В древността на отровите се е гледало със същия ужас, с който ние гледаме на химическото и биологическото оръжие днес. Много от разказите в моята история са базирани на истински събития. През V век пр.Хр. Ксенофонт описва опустошителния ефект на отровен мед от района на Черно море. Плиний Стари също говори за този „луд мед“. Най-известен пример за изкусен отровител е Митридад Понтийски, който е живял през I век пр.Хр. Той е имал достъп до тайни ръкописи от Индия и други места и станал такъв експерт, че дори се опитал да произведе териак, панацея, така наречения антидот на всички отрови. Лапис лазули бил използван както за украса, така и за да осигури на хората по-здраво и по-стабилно сцепление на ходилата при стъпване по блестящи, излъскани подове. Натрошеният син камък (от серен произход) бил смесван със златен прах, който му придавал особен блясък.
Интересът към заниманията с отровите бил нещо обичайно за Египет, както и за Китай и цивилизациите в Индийската долина. Терористите отровители са феномен не само на модерните времена. Латинският писател Дио Касий споменава за епидемия от произведена от човека изкуствена отрова — хората били убождани на улицата със специално намазани с нея игли. Флората и фауната на Древен Египет, буйната и тучна джунгла на юг са го превърнали във водещ център на събирането и дестилацията на препарати и прахове, които са били не по-малко отровни от модерните токсини.