Към 1478 г. Хатусу вече се е справила с критиците и враговете си както в страната, така и в чужбина. Зад гърба й е огромната победа, извоювана над митанийците на север, а царското обкръжение е прочистено от всички опозиционери, предвождани от великия везир Рахимере. Тази забележителна млада жена имала подкрепата на своя любовник — умния и хитър Сененмут, който е и неин първи министър. Тя била твърдо решена да наложи на всички слоеве на египетското общество да я приемат като фараон и царица на Египет.
Във външната си политика Хатусу трябвало да се справя с три главни заплахи. Първата били либийците, които плячкосвали из Западната пустиня. Втората идвала от южната провинция на Куш, източник на огромни богатства. Народът там винаги бил готов да се разбунтува срещу слаб или неспособен фараон. Третата опасност били племената, определяни най-общо като „морски хора“, които кръстосвали за плячка из Средиземно море. Египет трябвало да отбранява не само делтата на север, но и цялото протежение на река Нил, която била източник на живот за страната; ако враговете я завладеели или завземели градовете по течението й, това щяло да бъде фатално. Идващите един след друг фараони неизменно били твърдо решени да се борят с тези опасности, когато и да възникнат.
Пролог
Чету-и: древноегипетски, който означава затвор
Пронизващият глас на затворническия жрец стихна за малко, после продължи:
Гласът на свещеника проехтя през нажежения въздух като вой на тръба. Зарея се към високата ограда, отекна в нея и се върна обратно на арената в оградения двор на Оазиса на горчивия хляб, пъклена дупка, заобиколена от жежки пясъци, намираща се на стотици мили навътре в Червените земи на запад от Тива.
Затворническият жрец, облечен само в платнена препаска около бедрата, неспокойно помръдваше на импровизираната дървена платформа, издигната в средата на заграждението, защитен от палещото слънце единствено от сянката на тънък навес от раиран плат, който вяло висеше и едва-едва се поклащаше над главата му в жегата. Той спря, погледна бързо надясно, после наляво към Пазителя на сенките, затворническия надзирател, и неговия помощник, приседнали на тръстикови рогозки от двете му страни. Пое дълбоко въздух, после силно издиша, мъчейки се с дъха си да разхлади потта по лицето си, и загледа стълба за екзекуции, който се извисяваше най-малко на пет метра височина. На него с главата надолу висеше умиращ затворник, а от раните му шуртеше кръв. Свещеникът опипа гривната, специално намазана в косми, лой, жлъчка и екскременти на дива коза, и се помоли за избавление от ужасната жега. Чудеше се кога ли затворникът ще умре, кога яростното слънце ще залезе и ще повеят хладните нощни ветрове. Не за пръв път той дълбоко се разкая за проявеното си невнимание при кражбата на онези свещени скарабеи от светилището в своя предишен храм, там, в Тива. Този позор доведе до заточението му като затворнически свещеник в това врящо преддверие на Подземното царство. Искаше му се да избяга от свирепата жега, искаше му се точно толкова много, колкото и на висящия пред него злочест затворник, който се бе опитал да го стори. Бягството не носеше надежда, не и когато бягаш от Оазиса на горчивия хляб, където бродеха зли демони и могъществото на Сет Разрушителя бе всепроникващо и всевластно. Осъденият бе заловен, после бичуван и изтезаван, преди да бъде обесен с главата надолу на показ пред всички затворници и техните пазачи, като ужасяващо предупреждение към всички тях. Оазисът на горчивия хляб бе техният свят, охраняван от чудовищата на Амдуат, Подземното царство, и бягството означаваше сигурна смърт. Злощастният затворник се олюля леко, раменете и главата му висяха надолу; кожените ремъци около глезените му се свиха, карайки жертвата да се загърчи зловещо нагоре-надолу. Свещеникът продължи да припява монотонната си молитва, този път малко по-бързо, опипвайки ал-хагар-ал-хура — бялото каменно котешко око, което носеше на връв около врата си, за да се предпазва от кошмарни съновидения. Зарея поглед из затворническия двор, към колибите с тръстикови покриви, китката палмови дървета около безценния кладенец, стражите в техните кожени поли и преметнати през рамо ремъци, с бръснати глави, защитени от слънцето от раирани забрадки. Затворниците, около четиридесет души, не бяха толкова щастливи. Облечени само с по една препаска около бедрата, всички до един бяха привързани към клинообразни колове, издялани от суровите клони на дървета. За разклонения им като чатал горен край, подобен на ярем, с кожени ремъци бяха пристегнати вратовете на затворниците.