Когато на другия ден го освободиха от оковите, триерата пореше вълните с курс на север. Небето беше ясносиньо, тъй синьо, каквото Агар никога не бе виждал през живота си. Морето — също синьо. И толкова гъсто осеяно с острови и островчета, та му се струваше, че може да скача от бряг на бряг, както се скача през брода на планинска река.
Още същия ден видя на горната палуба базилевса. Ала не успя да го пита какво иска от него, защото стълбата между двете палуби беше вдигната през цялото време. Боеше се, види се, Лизимах от бунт, от размирие на робите наемници. Около него се въртяха само царските соматофилакти161.
Вече два пъти се бяха прехвърляли на други кораби. Първият път спряха на остров Лемнос. Пристигнаха късно вечерта. На брега слязоха двадесет войници наемници. Лизимах ги подреди в полукръг покрай пристана с опънати лъкове. После двадесет роби взеха да изнасят на пристанището натоварените в трюма сандъци. Изглежда, много тежаха, защото робите, все яки мъжаги с изпъкнали мускули, заловени по десетина за един сандък, едва ги мъкнеха. Разтоварваха ги до среднощ. И когато свършиха, триерата си тръгна обратно.
След два часа се появи друг кораб. Уверено навлезе в залива и пристана до брега. До заранта робите пренесоха тежките товари в неговия трюм. И триерата тръгна на път. Пак на север, към избледняващата Голяма мечка, която явана наричаха Арктос.
От Егейско море навлязоха в Тракийско море162, после през теснината на Хелеспонта163 се вмъкнаха в Пропонтидата164, минаха покрай крепостта на Бизантион, наречена така по името на основателя й, тракийския цар Бизас, и оттам през теснината на Босфора, подобна на голяма река, навлязоха в Евксинския Понт165. Заобиколиха отдалеч Салмидесос166, това старо пиратско гнездо.
Второто им спиране беше в едно малко закътано заливче преди Аполония. Както и в Лемнос, същите воини начело с Агар слязоха на брега, обградиха заливчето да не избяга някой; същите роби разтовариха сандъците. И корабът пак си отиде.
До заранта точно измерено доплава третата триера. Натовариха се и на нея, след което отново поеха в открито море. Плаваха още два дни. Не се отбиха повече никъде: нито в Анхиало, нито в Месамбрия, нито в Ерите167 край устието на Панисос. Прескочиха Одесос, Дионисополис, Бизоне168.
Когато триерата се прилепи до кея плавно и леко, слънцето вече се скриваше зад белите хълмове на Дионисополис, разливаше върху стихналия западен залив на Тиризис аленото си зарево. Докато изнасяха отново товарите, безлунната нощ затисна морето. Тогава Лизимах извика при себе си Агар.
— Дойде и твоето време! — рече му той. — Води ни при подводната пещера!
Едва сега нещастникът проумя всичко. Затова, значи, го бе държал затворен базилевсът. Затова го бе отделил от всички хора — да не издаде някому скривалището. За да натика там, под водата, златото, което носеха. Защото само злато може да тежи така, както тежаха тайнствените сандъци.
Лизимах добави:
— Сега те правя малък заповедник. Само на тия наемници и на робите. После те чака още по-голяма награда. Царска. Таксиарх169 ще те направя.
Таксиарх, началник на цял отряд… На таксис170… Такова щастие клетият наемник не бе очаквал, не бе и мечтал.
Но и с награда, и без награда — Агар поведе дружината си. Какво друго можеше да стори, щом заповядваше базилевсът. От камък на камък, все под нависналата каменна грамада на Тиризис достигнаха познатото вирче.
Сколотът се съблече, взе в ръка една кожена торба, в която скри насмолена факла и огниво, после се гмурна в дълбочината. Опипом, защото през нощта водата изглеждаше като катран, след няколко напразни гмурвания най-сетне намери отвора. Запали факлата. Погледът му тозчас се закова в нишата. Златният ритон, за който бе рискувал живота си, заради който бе намерил тая пещера и бе претеглил всичко досега, стоеше непокътнат на мястото, където го бе оставил. Той закрепи факлата на стената с въздишка. Изплува на брега. Щеше му се да вярва, че базилевсът ще го награди добре.
Сам Лизимах организира пренасянето на съкровището. Трима роби — гмурци влязоха в пещерата, хванали краищата на три въжета. Разковаха сандъците и отвътре златните съдове бляснаха с матови сияния под бледото зарево на звездите.
Агар усети, че му се замайва главата при техния вид. Бе рискувал главата си само за един ритон, а тук пред него лежаха стотици ритони, блюда, хидрии, шлемове, колани, нагръдници, гривни, свещници. Идеше му да размаха меча и да се нахвърли срещу всички около него. Но не. Но го размаха. Уверен беше, още при първия опит щеше да бъде съсечен. Лизимах подбираше войници от различни племена, които едва се разбираха на явански. Не би могъл да се сговори с никого. Друго не му оставаше — да мълчи, да чака. Да изчака наградата на базилевса. Трохите. Да изчака още нещо — а само при мисълта за това дъхът му пресекваше — някога пак да се върне тук, на кораб ли, на лодка ли, и да си вземе толкова злато, колкото може да отнесе. Да заживее и той богато, охолно. Не като прост наемник.
170
таксис — освен „боен отряд“, таксис значи още „целенасочено движение“, „напредване в боен ред“, „планирана атака“