— Тогава се мръщи — поучи го Еймъри. — Разправяй им, че си невъздържан, и ги оставяй да те превъзпитават, побеснявай и си тръгвай, а след половин час се връщай, стряскай ги.
Кери поклати глава.
— Няма да се получи. Миналата година изпратих на някакво момиче от „Сейнт Тимоти“ истинско любовно писмо. На едно място се бях поотпуснал и бях написал: „Дявол да го вземе, колко те обичам!“ А тя да изреже с ножичката си за нокти „Дявол да го вземе“ и да покаже останалата част на цялото училище. Не ми върви. Аз съм си просто „добрият стар Кери“, и точка.
Еймъри се усмихна и направи опит да си представи себе си като „добрия стар Еймъри“. Изобщо не успя.
Февруари довя сняг и дъжд, тайфунът на зимната изпитна сесия отмина и животът на № 12 продължи ако не смислено, то поне интересно. Веднъж на ден Еймъри се гощаваше в „При Джо“ с огромен сандвич, корнфлейкс и картофена супа, най-често заедно с Кери и с Алек Конидж. Последният беше мълчалив и доста надменен зализвач от „Хочкис“, който живееше в съседния пансион и споделяше същата принудителна самота като Еймъри, дължаща се на факта, че целият му клас бе постъпил в Йейл. Обстановката в „При Джо“ беше неестетична и дори леко нехигиенична, но там човек можеше да си открие неограничена кредитна сметка — удобство, което Еймъри ценеше. Стивън Блейн бе рискувал с акции в рудодобива и вследствие на това издръжката на сина му, макар и щедра, бе далеч под неговите очаквания.
„При Джо“ имаше и допълнителното преимущество, че беше закътано от любопитните погледи на класово по-издигнатите, така че всеки следобед в четири, в компанията на приятел или книга, Еймъри се запътваше да подлага на изпитание храносмилането си. В един мартенски ден, след като не намери свободна маса, той се настани на крайната срещу някакъв първокурсник, напрегнато забол нос в книгата си. Кимнаха си. Двайсетина минути Еймъри седя и поглъща кифлички с бекон, зачетен в „Професията на госпожа Уорън“ (открил бе Шоу съвсем случайно, ровейки из книгите в библиотеката по време на зимната сесия); другият първокурсник не вдигаше очи от своята книга, но междувременно унищожи три горещи млека с какао.
Постепенно очите на Еймъри любопитно се насочиха към книгата на неговия сътрапезник. Разчете в обратна посока името на автора и заглавието — „Марпеса“ от Стивън Филипс9. Това нищо не му говореше, неговите познания в поезията стигаха до христоматийната класика от рода на „Ела в градината, Мод“ на Тенисън и откъси от Шекспир и Милтън, насила натъпкани в главата му напоследък.
В желанието си да заприказва момчето, с което се бяха озовали лице в лице, той за момент се вглъби в своята книга, а после, уж неволно, възкликна високо:
— А! Първокласна работа!
Момчето вдигна поглед и Еймъри изрази престорено смущение.
— Кифлите ли имате предвид? — Благият дрезгав глас добре се съчетаваше с големите очила и с впечатлението за могъща проницателност, което оставяше младежът.
— Не — отвърна Еймъри. — Имах предвид Бърнард Шоу. — И обърна книгата, за да му посочи.
— Не съм чел нищо от Шоу. Но винаги съм имал намерение. — Момчето замълча, после добави: — Чел ли си нещо от Стивън Филипс и обичаш ли въобще поезия?
— И още как — пламенно потвърди Еймъри. — Но от Филипс не съм чел много. (Не беше и чувал за никакъв Филипс освен за покойния Дейвид Греъм.)
— Мисля, че е доста добър. Макар, разбира се, да е викторианец.
Впуснаха се в разговор за поезията, по време на който се представиха един на друг; тогава се оказа, че събеседникът на Еймъри е не друг, а „оня ужасно интелектуален Томас Парк Д’Инвилиърс“, който публикуваше страстните си любовни стихове в „Лит“. Беше на около деветнайсет години, попрегърбен, с бледосини очи и както преценяваше Еймъри по външния му вид, нямаше понятие от надпреварата за обществено положение и от други подобни крайно интересни явления. Но той обичаше книгите, а Еймъри имаше усещането, че от години не бе срещал такъв човек; ако само тайфата от „Сейнт Полс“ на съседната маса не сбъркаше да вземе и него за пернат, тази среща щеше да му донесе огромна радост. Компанията като че ли не им обръщаше внимание и Еймъри се отпусна и заговори за десетки книги — книги, които беше чел, книги, за които беше чел, и книги, за които изобщо не беше чувал, като сипеше списъци от заглавия с лекотата на служител от реномирана книжарница. Д’Инвилиърс отчасти бе преметнат и изцяло очарован. Добродушно той почти бе стигнал до извода, че половината от Принстън е населен с кръгли еснафи, а другата половина — с жестоки зубрачи, и да открие човек, който можеше да разговаря за Кийтс, без да заеква и в същото време очевидно навикнал да си мие ръцете, беше истински празник.