— Чел ли си Оскар Уайлд? — попита той.
— Не. От кого е?
— Той е авторът — не го ли знаеш?
— Ама разбира се. — Далечна струна звънна в паметта на Еймъри. — Нали за него беше оперетата „Търпение“.
— Да, за него. Току-що прочетох книгата му „Портретът на Дориан Грей“ и държа ти също непременно да я прочетеш. Ще ти хареса. Ако искаш, мога да ти я дам.
— С удоволствие… благодаря ти.
— Искаш ли да дойдеш в стаята ми? Имам и много други книги.
Еймъри се поколеба, стрелна с поглед тайфата от „Сейнт Полс“, сред която беше и великият неподражаем Хъмбърд, и взе да преценява колко фатално може да се окаже за него приобщаването на този нов приятел. Той така и не се добра до фазата, когато печелиш другите, а после ги отритваш — не му достигаше твърдост за такова нещо, затова постави на едното блюдо на везните безспорната привлекателност и стойността на Томас Парк Д’Инвилиърс, а на другото — заплахата на студените погледи над очилата с рогови рамки, които, въобразяваше си, свирепо святкаха към него от съседната маса.
— Ще дойда.
Така Еймъри откри „Дориан Грей“ и „Мистичната скръбна Долорес“10, и „La Belle Dame sans Merci“11; и цял месец живя само с тях. Светът придоби изтънчена бледнина и му стана интересен, а той особено се постара да погледне на Принстън през преситените очи на Оскар Уайлд и Суинбърн или на „Фингъл О’Флеърти“ и „Олджърнън Чарлс“, както ги назоваваше с маниерна шеговитост. Всяка нощ поглъщаше книга след книга — Шоу, Честъртън, Бари12, Пинеро13, Йейтс, Синг, Ърнест Досън14, Артър Саймънс15, Кийтс, Зудерман16, Робърт Хю Бенсън17, „Савойските опери“18 — безразборна смесица, защото изведнъж откри, че години наред нищо не бе чел.
Отначало Том Д’Инвилиърс беше по-скоро обстоятелство, отколкото приятел. Еймъри го виждаше горе-долу веднъж в седмицата и двамата заедно бронзираха тавана в стаята на Том и украсиха стените с имитации на старинни гоблени, купени от разпродажба, с високи свещници и щамповани завеси. Еймъри харесваше у Том това, че притежаваше ум и литературен вкус, без да е женствено превзет, нито пък приповдигнат. Всъщност от двамата Еймъри беше по-превзет и полагаше неимоверни усилия всяка негова забележка да звучи като епиграма, а колко много неща на тоя свят се постигат далеч по-трудно от показните епиграми. На № 12 се забавляваха, Кери прочете „Дориан Грей“ и започна да подражава на лорд Хенри, като ходеше по петите на Еймъри, викаше му „Дориан“ и си даваше вид, че подклажда в него порочно въображение и позабравена склонност към отегчението. Когато пренесе играта в столовата и смая другарите им по маса, Еймъри се вбеси от смущение и оттогава сипеше епиграмите си само пред Д’Инвилиърс или пред удобно за целта свое огледално отражение.
Един ден Том и Еймъри се опитаха да прочетат свои стихове и поезия от лорд Дънсани под съпровода на музика от грамофона на Кери.
— Пей! — извика му Том. — Не декламирай, а пей!
Еймъри, който бе напреднал с рецитирането, се раздразни и поиска плоча с не тъй силно изразено пиано. При което Кери се затъркаля по пода, давейки се от смях.
— Пусни „Сърца и цветя“! — изрева той. — Боже мой, ще ме скъсате!
— Спри проклетия грамофон — кресна Еймъри, а лицето му поаленя. — Няма да ти изнасям забава.
Между другото Еймъри деликатно се опитваше да разбуди у Д’Инвилиърс усет за социалната система, защото знаеше, че като поет Том всъщност беше по-традиционен от самия него и бе достатъчно само да си позамажа с вода косата, да стесни малко темите на разговорите си и да си сложи тъмнокафява шапка, за да стане съвсем обикновен. Но литургиите на тема модни якички и тъмни вратовръзки попадаха в нехайни уши; Д’Инвилиърс дори леко презираше усилията му; така че Еймъри разреди посещенията до едно на седмица, но започна да го води на № 12. Това предизвика безобидно хихикане сред първокурсниците, които ги нарекоха „Доктор Джонсън и Бозуъл“.19
Алек Конидж, друг чест гост, харесваше Д’Инвилиърс някак неопределено, но таеше страхопочитание пред неговата интелектуалност. Кери, който прозираше през поетичното дърдорене до здравите порядъчни основи в него, безкрайно се забавляваше и го караше да му рецитира поезия часове наред, а сам се издигаше със затворени очи върху дивана на Еймъри и слушаше.
12
Джеймс Матю Бари (1860–1937) — английски журналист, романист и драматург, автор на известната детска пиеса „Питър Пан“. В творчеството си умело съчетава реалистичното описание с фантастични и романтични елементи.
13
Артър Уинг Пинеро (1855–1934) — английски драматург, автор на фарсове, сантиментални и драматични пиеси.
14
Ърнест Досън (1867–1900) — английски поет, най-стойностният от кръга на символистите декаденти. Основни теми в поезията му са любовта и смъртта
16
Артър Саймънс (1865–1945) — английски поет, критик и романист, чието творчество е дълбоко повлияно от модерната френска литература. Издател на списанието за изкуство и литература „Савой“ (1886), което отстоява модернизма и около което гравитират писателите декаденти.
17
Робърт Хю Бенсън (1871–1914) — английски писател, автор на религиозни романи. Бил е католически свещеник
18
Савойските опери — цикъл музикални комедии от английския драматург-хуморист Уилям Гилбърт (1836–1911) и композитора Артър Съливан (1842–1900), особено популярни в Англия и САЩ в края на XIX и началото иа XX век, които са били поставяни за първи път в лондонския театър „Савой“, построен специално за инсценизациите на тези комедии
19
Самуел Джонсън (1709–1784) — изтъкнат английски лексикограф и писател. Неговият приятел и почитател Джеймс Бозуъл (1740–1795) е автор на произведението „Житеописание на доктор Джонсън“, смятано за образец на художествено-биографичния жанр в английската литература.