— Браво! Режа си главата, театърът ще е голям! А как се чувстват в „Кап енд Гаун“?
— Бесни са, разбира се. Седят и се карат, и ругаят, и вилнеят, и се разнежват, и налитат на бой. Във всички клубове — едно и също. Обиколих ги. Заклещят който радикал им падне и го обстрелват с въпроси.
— А радикалите как се държат?
— Съвсем добре. Бърн е дяволски добър оратор и е така обезоръжаващо искрен, че не можеш да му противоречиш. Очевидно за него оттеглянето от клуба е сто пъти по-важно, отколкото за нас да го предпазим от тази стъпка, та се почувствах глупаво, докато спорихме. Накрая заех възхитителната неутрална позиция. А Бърн, изглежда, си помисли, че ме е спечелил за идеята си.
— Викаш, че почти една трета от третокурсниците ще напуснат клубовете си?
— Кажи една четвърт, за по-сигурно.
— Кой можеше да си помисли, че това е възможно?
На вратата се почука енергично и се появи самият Бърн.
— Здравей, Еймъри, здравей, Том.
Еймъри стана.
— Добър вечер, Бърн. Извинявай, ако ти се вижда, че съм се разбързал. Отивам към Ренуик.
Бърн поривисто се обърна към него.
— Сигурно знаеш за какво държа да поговоря с Том, нямаме никакви тайни. Приятно ще ми бъде да останеш. С удоволствие.
Еймъри седна отново и когато Бърн се настани върху масата и се впусна в спор с Том, той се вгледа в този революционер по-внимателно от досега. С широкото си чело и волева брадичка, с чистотата в честния поглед на сивите си очи, които приличаха на очите на Кери, Бърн оставяше силно впечатление за човек на замаха и надеждността — упорит, това личеше, но неговата упоритост не беше твърдоглава, и само пет минути, след като заговори, Еймъри разбра, че в страстния му ентусиазъм няма нищо дилетантско.
Огромната сила, която Еймъри долови по-късно у Бърн Холидей, се различаваше от онова, с което Хъмбърд му бе вдъхвал възхищение. В този случай всичко започна с чисто умствения интерес. Хората, които дотогава бе възприемал като безспорно превъзхождащи го, го привличаха най-напред с ярката си индивидуалност, докато у Бърн липсваше този непосредствен магнетизъм, на който Еймъри обикновено предано се вричаше. Но онази вечер го порази пределната сериозност на Бърн — свойство, което Еймъри имаше навика да свързва само с отчайващата глупост — и безграничен възторг раздвижи замрели струни в душата му. Някак смътно Бърн олицетвори онази далечна земя, към която Еймъри хранеше надеждата, че се носи, и на която й бе време да се появи на хоризонта. Том, Еймъри и Алек бяха стигнали до задънена улица. Като че ли не ги обединяваха вече нови общи преживявания, защото Том и Алек бяха също тъй сляпо заети с разни комитети и съвети, както сляпо безделничеше Еймъри, и темите, които оставаха за разнищване — университетът, характерът на съвременния човек и други подобни, — бяха дъвкани и предъвквани в безброй постни събеседвания.
Тази вечер те обсъждаха до полунощ темата за клубовете и в общи линии се съгласиха с Бърн. На двамата съквартиранти тя вече не изглеждаше тъй жизненоважна, както преди две години, но логиката, с която Бърн оборваше обществената система, се покриваше така изцяло с всичко, което бяха мислили, че те по-скоро питаха, отколкото спореха и завиждаха на здравомислието, което позволяваше на този човек да се опълчи срещу всички традиции.
След това Еймъри поведе разговора в неизследвани посоки и откри, че Бърн плува и в други дълбоки води. Отдавна се интересувал от икономика и клонеше към социализма. Пацифизмът също занимаваше съзнанието му и той прилежно четеше списание „Масите“22, както и Лев Толстой.
— А какво ще кажеш за религията? — попита го Еймъри.
— Не знам. Не съм наясно с куп неща… Едва наскоро открих, че ми е даден ум, и започнах да чета.
— Какво четеш?
— Всичко. Разбира се, принуден съм да отделям и избирам, но най-общо казано, книги, които ме карат да мисля. В момента съм се захванал с четирите евангелия и с „Разновидности на религиозния опит“.
— Кой събуди глада ти за четене?
— Може би Уелс и Толстой и един човек на име Едуард Карпентър23. Има повече от година, откакто започнах да чета усилено — по няколко линии едновременно, по линиите, които смятам за основни…
— А поезия?
— Честно казано, не онова, което вие наричате поезия, и не поради причини, близки до вашите — вие нали пишете и двамата, естествено е да гледате различно на нещата. Мен ме привлича Уитман.
— Уитман?
— Да, в него има подчертана етическа сила.
— За мой срам трябва да призная, че съм напълно бос по Уитман. А ти, Том? Том кимна смутено.
22
„Масите“ — американски литературен месечник, в който са публикували произведенията си Джон Рид и редица други прогресивни писатели. Списанието е закрито в 1917 г. за антивоенна пропаганда
23
Едуард Карпентър (1844–1929) — английски поет, естет и моралист. Завършил в Кеймбридж, той отхвърля възможността да се отдаде на духовническа кариера. Отначало започва да преподава точни науки, после приема идеите на социализма, става работник, приобщава се към живота на работническата класа. По-късно се посвещава на земеделски труд. Създава поезия, драми, естетически и религиозни изследвания, автор е на трудове по социална и нравствена психология.