Спокойно мъжество и ненатрапчив хумор контрапунктираха нейното здравомислие — и тя се уединяваше понякога в тях като в убежище. Умееше да върши най-прозаични работи (но бе достатъчно мъдра да не се поставя в смешно положение с „домашни изкуства“ като плетивото и бродерията), а после да вземе книга и да пусне въображението си да се носи на воля като променлив облак във вятъра. Златното сияние, което излъчваше, струеше от самите дълбини на нейното същество. Както камината, разпалена в тъмна стая, разпръсква отблясъци на романтична възвишеност по спокойните лица, наредили се наоколо, така тя хвърляше свои светлини и сенки из стаите, които обитаваше, и превръщаше скучния си чичо на преклонна възраст в мъж с отнесен старинен чар, преобразяваше случайно миналото пощальонче в обаятелен вълшебен Пук26. Отначало тази нейна способност някак дразнеше Еймъри. Той приемаше своята неповторимост за напълно достатъчна и силно го смущаваха опитите й да го надари с нови възхитителни черти заради удоволствието на останалите свои почитатели, събрали се около нея. Почувства се така, сякаш някой мил, но настойчив режисьор се опитва да му наложи ново тълкуване на ролята, която той играеше от години.
Но да слуша Клара да говори, Клара да разказва незначителна история за себе си, за карфицата на шапката си и за пийналия мъж… Мнозина се опитваха по-късно да преповторят анекдотите й, а при цялото им старание те прозвучаваха плоско. Хората я отрупваха с някакво целомъдрено внимание и с най-широките си, отдавна недарявани усмивки; Клара не затайваше сълзи, но когато хората й се усмихваха, очите им се навлажняваха.
В много редки случаи Еймъри оставаше за някой друг прелестен половин час, след като свитата се оттегляше, и ако беше късен следобед, се гощаваха с чай и филийки с конфитюр, а ако беше късна вечер, се „подкрепяха с кленов сок“, както обичаше да се изразява тя.
— Ти си изключителна! — поде баналната си тема Еймъри една привечер към шест часа, както се бе настанил на централния стол край масата със закуски.
— Ни най-малко — отвърна Клара. Тя търсеше салфетки в бюфета. — Аз съм съвсем скучна и обикновена. Една от ония жени, които не се интересуват от нищо освен от своите деца.
— Разправяй ги на други — подсмихна се Еймъри. — Знаеш, че си съвършено слънчева.
И я помоли за единственото нещо, което знаеше, че ще я смути. Обърна се към нея с думите, с които първият дотегливец се обърнал към Адам:
— Разкажи ми за себе си.
А тя му отвърна със словата, които навярно е изрекъл Адам:
— Няма нищо за разказване.
Но в края на краищата Адам вероятно е разкрил пред дотегливеца мислите си за нещата, над които е умувал нощем, когато в сухата трева цвъртели скакалците и когато снизходително трябва да е отбелязал колко различен е той от Ева, забравяйки колко различна е тя от него… Както и да е, тази вечер Клара разказа на Еймъри много неща за себе си. От шестнайсетата си година имала мъчен живот и образованието й рязко приключило заедно с волното време. Ровейки из библиотеката й, Еймъри попадна на похабена книга, от която се изплъзна жълт лист, и той безцеремонно го разгърна. Беше нейно стихотворение, написано в училище, в което се говореше за сива манастирска стена в сив ден, а отгоре й седи момиче с пелерина, развявана от вятъра, и си мисли за пъстрия свят. По правило подобни сантименталности го отегчаваха, но тези стихове бяха написани с такава искреност и настроение, че той просто видя Клара, Клара в хладен сив ден, отправила в далечината проницателен син взор, опитвайки се да съгледа трагедиите, прииждащи към нея през градините отвъд. Завидя й за това стихотворение. Колко силно искаше да бе дошъл при нея в такъв миг, да я види на стената, сякаш кацнала във въздуха над него, и да й говори романтични безразсъдства. И започна жестоко да ревнува от всичко, свързано с Клара: от миналото, от децата й, от мъжете и жените, които се тълпяха около нея, за да пият до дъно от прохладната й благост и да разтоварват уморените си съзнания като във всепоглъщаща игра.
— На теб никой не ти е скучен — възмути се той.
— Горе-долу половината от хората около мен са ми скучни — призна тя, — но мисля, че това не е тъй много, нали?
И се обърна да потърси в томчето на Браунинг нещо по въпроса. От всички негови познати тя бе единствената, която съумяваше да прекъсне разговора по средата, за да покаже пасаж или цитат от книга, без да го раздразни до умопомрачение. Правеше го често и с такова дълбоко увлечение, че той обикна да се любува на златната й коса, сведена над страницата, на едва смръщеното чело, докато дири изречението си.