В края на краищата Еймъри откри каквото търсеше, върна се при тоалетката, отвори едно чекмедже, догоре пълно с писма, записки, част от верижка, две малки носни кърпички и няколко снимки. Докато грижливо ги прехвърляше в кутията, мисълта му се отнесе към някаква книга, чийто герой, след като съхранявал цяла година парченце от сапуна на своята изгубена любима, накрая си бе измил ръцете с него. Засмя се и си затананика „Когато си отиде“… Замлъкна изведнъж…
Канапът му се изплъзна два пъти, но той успя да го завърже, пусна пакета в дъното на куфара си, хлопна капака и се върна в голямата стая.
— Излизаш ли? — Гласът на Том издаде скрита тревога.
— Ъхъ.
— Къде?
— Не зная още, старче.
— Хайде да вечеряме заедно.
— Съжалявам. Обещах на Сюки Брет, че ще вечерям с него.
— Аа.
— До скоро.
Еймъри прекоси улицата и изпи едно уиски в заведението отсреща. После отиде пеш до Уошингтън Скуеър и се настани на втория етаж-на автобуса. Слезе на Четирийсет и трета улица и с бавна крачка влезе в бара на хотел „Билтмор“.
— Хей, Еймъри!
— Какво ще пиеш?
— Келнер, моля!
Нормална температура
Влизането в сила на закона за сухия режим рязко прекрати давенето на мъката и когато една сутрин Еймъри се събуди и установи, че времето на похожденията от бар на бар е отминало, не изпита нито разкаяние за последните три седмици, нито съжаление, че повторението им е невъзможно. Избрал бе най-жестокия, макар и най-слабохарактерния начин да се защити от копията на паметта и въпреки че на друг човек не би препоръчал този път, откри, че в края на краищата той си бе изпълнил ролята: първият наплив на болката бе вече зад него.
Не разбирайте погрешно! Еймъри бе обичал Розалинд, както никога повече нямаше да обича. Тя бе грабнала първото зарево на неговата младост и бе изтръгнала от неизследваните дълбини на душата му нежност, която порази самия него, доброта и самоотричане, с каквито никога не бе дарявал друго същество. След нея той имаше любовни връзки, но от различен вид: в тях се връщаше към старото и може би по-типично свое светоотношение, при което момичето е само огледало на някое от настроенията му. Розалинд бе разбудила у него нещо много повече от страстно обожание; към нея той запази дълбока, неумираща обич.
Но от драматичната трагичност в края на тяхната връзка, завършила с изстъпителния кошмар на триседмичното му пиянство, той остана емоционално опустошен. И като че ли заслон можеха да му дадат само хората и средите, които бе запомнил като сдържани и изтънчено възпитани.
Написа един циничен разказ, в който изобрази погребението на баща си, и го изпрати в списание, а в отговор получи чек за шейсет долара и покана да им изпрати още нещо в същия тон. Това погъделичка суетата му, но не го вдъхнови за по-нататъшни усилия.
Четеше с настървение. „Портрет на художника като млад“ го озадачи и угнети; неимоверен интерес събудиха у него „Джоун и Питър“ и „Неугасимият огън“ и благодарение на един критик на име Менкен33 откри с изненада няколко превъзходни американски романа: „Вандоувър и звярът“34, „Проклятието на Терън Уеър“35 и „Джени Герхард“36. Маккензи37, Честъртън, Голсуърди, Бенет се смъкнаха по неговата оценъчна скала от гениално мъдри животворци просто в забавни съвременници. Само сдържаната яснота и кристалната логика на Шоу, както и възхитителната опияняваща устременост на Х. Т. Уелс да открие ключа за вечно изплъзващия се катанец на симетричното единство между романтичното и истината приковаваха възторженото му внимание.
Изпитваше желание да се види с монсеньор Дарси, комуто бе писал при завръщането си, но не бе получил отговор от него. Съзнаваше обаче, че едно посещение при монсеньор ще доведе до изповед за Розалинд, а само мисълта за повторно преживяване чрез думите го смразяваше от ужас.
Търсейки близостта на сдържани хора, той си спомни за мисис Лорънс — интелигентна и достойна дама, приела католичеството и дълбоко предана на монсеньор.
Един ден й се обади по телефона. Да, тя прекрасно си го спомня; не, монсеньор не се намира в града, струва й се, че е в Бостън; обещал е, щом се върне, да отиде при нея на вечеря. А защо Еймъри не мине тия дни да обядват заедно?
— Реших, че трябва да наваксам пропуснатото, мисис Лорънс — каза той двусмислено, когато се появи у тях.
— Монсеньор беше тук миналата седмица — със съжаление отбеляза тя. — Искаше да ви види, нещо се тревожеше за вас, но беше забравил адреса ви вкъщи.
33
Хенри Луис Менкен (1880–1956) — американски критик и писател сатирик, един от видните дейци на литературния живот в САЩ през 20-те години. Активно подкрепя писателите реалисти. Жлъчно осмива невежеството, лицемерието и ограничеността на буржоазния манталитет
34
„Вандоувър и звярът“ — роман от американския писател натуралист Франк Норис (1870–1902).
35
„Проклятието на Теръм Уеър“ — роман от американския писател реалист Харолд Фредерик (1856–1898).
37
Комптън Маккензи (1883–1972) — английски писател, автор на блестящо остроумни, леки по настроение романи, в които се прокрадват нотки и на социална критика. Мотиви от неговия роман „Зловещата улица“ (1913) са вдъхновили някои сцени в „Отсам рая“