— Да не би да си е помислил, че съм нагазил в болшевизма? — попита Еймъри заинтригуван.
— В момента монсеньор е много потиснат.
— Защо?
— Заради Ирландската република. Смята, че не й достига чувство за собствено достойнство.
— Тоест?
— Когато пристигна ирландският президент, монсеньор замина за Бостън и страшно се разстрои, защото членовете на комитета по посрещането на президента през цялото време, докато пътували с него в колата, току го прегръщали.
— Разбирам го.
— Разкажете ми какво ви направи най-силно впечатление, докато бяхте в армията. Изглеждате малко състарен.
— Това е от друга, по-опустошителна битка — отвърна той и неволно се усмихна. — А що се отнася до армията, какво да ви кажа, открих, че физическата смелост зависи до голяма степен от физическата форма на мъжа. Установих, че не съм нито повече, нито по-малко храбър от всеки друг човек — а преди това се страхувах да не се окажа слаб.
— И какво още?
— Стигнах до извода, че човек може да издържи всичко, ако свикне с него, и се представих отлично на психологическия тест.
Мисис Лорънс се засмя. Еймъри изпитваше огромно успокоение в този дискретен дом на Ривърсайд Драйв, далеч от гъмжилото на Ню Йорк и от усещането, че в тясно пространство многолюдието издишва огромни количества въздух. Мисис Лорънс му напомняше Биатрис не с темперамента, а със съвършеното си изящество и с чувството за достойнство. Къщата, обстановката, сервирането на обеда ярко контрастираха с онова, което бе виждал в пищните палати из Лонг Айланд, където прислугата бе тъй натрапчива, че се налагаше буквално да бъде отстранявана, и дори с по-традиционните домове на семействата, приобщили се към „Юниън Клъб“. Той се запита дали този дух на сдържана уравновесеност, тази изисканост, в които усещаше нещо неамериканско, се бяха предали на мисис Лорънс от нейните предци — заселници в Нова Англия, или бяха придобити по време на дългите й пребивавания в Италия и Испания.
Две чаши вино „Сотерн“ му развързаха езика и се разприказва, както сам усети, със старата си обаятелна живост за религия, литература и за застрашителните явления в обществената система. Очевидно на мисис Лорънс й бе приятно и нейният интерес бе изцяло насочен към нагласата на неговия ум, а той горещо искаше умът му отново да привлича хората — след време можеше да се превърне в приветлива обител и за самия него.
— Монсеньор Дарси и до днес гледа на вас като на свое превъплъщение и смята, че в края на краищата вашата вяра ще се избистри.
— Може и да стане — съгласи се той. — Засега обаче съм по-скоро езичник. Просто за моята възраст религията като че ли няма никакво отношение към живота.
След като си тръгна от дома й, той закрачи по Ривърсайд Драйв удовлетворен. Интересно бе отново да обсъжда теми като младия поет Стивън Винсънт Бенет или Ирландската република. Заради злостните взаимни обвинения между Едуард Карсън и съдията Кохалан ирландският въпрос напоследък съвсем му бе опротивял, а едно време келтските черти в характера му бяха стълбовете на неговата лична философия.
Изведнъж почувства, че в живота има още много работи, стига само това съживяване на старите интереси да не означаваше ново отдръпване — отдръпване от самия живот.
Неспокойствие
— Аз съм безкрайно стар и безкрайно отегчен, Том — каза един ден Еймъри, изтягайки се непринудено в удобната прозоречна ниша. Той винаги се чувстваше най-естествено в излегнато положение. — Ти беше забавен, преди да започнеш да пишеш — продължи. — А сега си спестяваш всяка мисъл, ако смяташ, че става за печат.
Съществуването му се бе уталожило до нормалния градус на живот без стремежи. Бяха решили, че с известна пестеливост все още могат да си позволяват да живеят в същия апартамент, към който Том се бе привързал с уседналостта на стар котарак. Старинните английски гравюри, изобразяващи ловни сцени, бяха собственост на Том, както и големият присвоен гоблен, реликва от упадъчни студентски буйства, и множеството осиротели свещници, и столът с дърворезби в стил Луи XV, от който само след минута преседяване те пронизваха остри болки в гърба (според Том това се дължеше на факта, че със самото сядане човек се озовава в скута на призрака на мадам Дьо Моптеспан38) — така или иначе, тъкмо имуществото на Том ги накара да останат в квартирата.
Излизаха рядко: на театър от дъжд на вятър или на вечеря в „Риц“, или в Принстън Клъб. Сухият режим нанесе смъртни рани на разкошните заведения; невъзможно беше вече да се отбиеш в бара на хотел „Билтмор“ — все едно в дванайсет или в пет часа — и да срещнеш сродни души, а както у Том, така и у Еймъри бе поугаснала страстта към танците с момичетата от изисканото общество на Средния запад или Ню Джързи в „Клуба на двайсетте“ (получил прозвището „Клуба на типовете“) или в Розовия салон на хотел „Плаза“, още повече, че едно подобно прекарване изискваше зареждане с няколко коктейла, „за да се смъкнем до интелектуалното равнище на тия женички“, както обясни веднъж Еймъри и хвърли в ужас някаква благопристойна дама.