— Правят каквото могат.
— Не, дори това не правят. Някои от тях умеят да пишат, но не си дават труда да седнат и да завършат един честен роман. Но съм съгласен с теб, че повечето не могат и да пишат. Струва ми се, че Рупърт Хюс полага усилия да обрисува правдива мащабна картина на американския живот, но неговият стил и зрителният му ъгъл са направо варварски. Ърнест Пул и Дороти Канфийлд също се опитват, но тях пък ги спъва пълната липса на чувство за хумор; те поне сгъстяват писанията си, а не ги разтеглят до прозирна тънкост. Всеки писател трябва да пише всяка своя книга така, като че ли в деня, в който ще я завърши, ще му отсекат главата.
— В буквален или в преносен смисъл?
— Не ме отвличай! Та, на някои от тях, изглежда, не им липсва културна подплата, известна интелигентност и немалка литературна сръчност, но те просто не желаят да пишат честно; оправдават се, че няма публика за добрата литература. А защо тогава, по дяволите, половината от тиражите на Уелс, Конрад, Голсуърди, Шоу, Бенет и останалите са разпродават в Америка?
— А харесва ли малкият Томи поетите?
Том се предаде. Отпусна ръце и те безсилно увиснаха отстрани на креслото, а той тихо изсумтя.
— В момента пиша сатира за тях, сложих й заглавие „Бостънските бардове и Хърстовите рецензенти“43.
— Я да чуем — нетърпеливо го подкани Еймъри.
— Написал съм само последните строфи.
— Нищо, модерно е така. Дай да чуем края, ако е смешен.
Том измъкна сгънат лист от джоба си и зачете на глас, подчертавайки паузите, за да стане ясно на Еймъри, че е в свободен стих:
Еймъри се превиваше от смях.
— Печелиш железен медал. За наглостта на последните два стиха те каня на обед.
Еймъри не беше изцяло съгласен с унищожителното обругаване, на което Том подлагаше американските писатели и поети. Допадаха му и Вейчъл Линдси44, и Бут Таркингтън и се възхищаваше от добросъвестното, макар и колебливо художествено майсторство иа Едгар Ли Мастърс.
— Това, което не мога да понасям, е идиотското лигавене от рода на: „Аз съм бог — аз съм човек — яздя ветровете — виждам през мъглите — аз съм сетивото на живота.“
— Отвратително!
— И ми се иска американските прозаици да се откажат от опитите си да представят бизнеса в романтична светлина. На никого не му се четат подобни работи, освен ако бизнесът не е престъпен. Ако тази тема беше интересна, хората щяха да си купуват биографията на Джеймс Дж. Хил45, а не тия безкрайни канцеларски трагедии, дето все опяват за пораженията от дима.
— И тъгата! — вклини се Том. — Още един любим мотив, макар че, трябва да призная, монопола за него държат руснаците. Нашият специалитет са историите за момиченца, които си чупят гръбнаците, а после ги осиновяват навъсени еснафи, защото усмивките не слизали от лицата на момиченцата. Човек просто да си помисли че сме нация от жизнерадостни инвалиди и че обичайната кончина на руския селянин е самоубийството…
— Шест часът е — каза Еймъри, като погледна часовника си. — Гощавам те с богата изискана вечеря за твоите ранни избрани издания.
Поглед назад
Юли изнемогва с последната си жарка седмица и в нов пристъп на неспокойствие Еймъри осъзна, че са изминали едва пет месеца от запознанството му с Розалинд. А за него беше вече трудно да си представи онова момче с волно сърце, което бе слязло от военния транспорт, страстно жадно да се хвърли в авантюрата на живота. Една нощ, когато през прозорците на неговата стая прииждаше тегнещ обезсилващ зной, той се бори няколко часа в напразни усилия да увековечи сладката болка на ония дни.
Улиците на февруари, обветрени от тази нощ, довяват непонятни раздробени групи влага, трупат по измити тротоари мокър сняг — петната греят под фенерите подобно златна грес, излята от божествена машина там в часа на топенето и звездите.
Странни групи влага — в тях трептят очи на множество хора, в тях гъмжи живот, породен в полусън… О, аз бях млад тогава, аз веднага можех да се върна пак при теб, най-съвършена, най-красива, и да вкусвам сладки, нови незапомнени мечти от твоите устни.
43
„Бостънските бардове и Хърстовите рецензенти“ — иронична парафраза на сатирата на Байрон „Английските бардове и шотландските рецензенти“ (1808), насочена срещу маститите авторитети в английската литература от онова време — поетите от „Езерната школа“ — и преди всичко срещу Уилям Уърдсуърт. В края на XIX и началото на XX век Бостън е център на групата на така наречените литературни „брамини“ — поети и критици, последователи на европейската литературна традиция. Периодиката, издавана от вестникарския концерн на Уилям Рандолф Хърст (1863–1951), има репутацията на „жълта преса“.
44
Вейчъл Линдси (1879–1931) — американски поет демократ, чието творчество е силно повлияно от индианския и негърския фолклор
45
Джеймс Джеръм Хил (1838–1916) — американски финансист, допринесъл за развитието на железопътната мрежа. Собственик на банки