Но няма да въздъхне, както и той няма да въздъхне.
Веднъж Елинор се опита да изрази духа на случилото се върху хартия:
Скараха се страшно, защото Еймъри твърдеше, че „море“ и „съзрем“ не могат да се използуват като рима. А после Елинор измисли част от друго стихотворение, за което не можа да намери начало:
Елинор буйно ненавиждаше Мериланд. Тя принадлежеше към най-старото от старите семейства в околията Рамили и живееше с дядо си в грамадна мрачна къща. Родена бе и бе отраснала във Франция… Но аз сякаш ме започвам както трябва. И ще опитам друго начало.
Както обикновено, Еймъри се отегчаваше на село. Излизаше на дълги разходки сам — бродеше покрай царевични ниви, декламираше на глас „Улалюм“ и при-ветстваше Едгар По за пропиването му до смърт сред усмихнатото благополучие. Един следобед се зашля няколко мили навътре по непознат път, после се подведе по лошия съвет на някаква негърка, свърна през една гора… и окончателно се загуби. Тъкмо тогава прелитаща буря реши да се изсипе, за огромна негова досада небето почерня като смола и през дърветата, ненадейно преобразени в стаени привидения, заплющя дъжд. От далечината се затъркаля гръм, злокобно изтрещя в дефилето и се разпиля в заглъхващи откоси през гората. Той се препъваше като ослепял напред, душеше за излаз, докато накрая през мрежата от преплетени клонаци зърна процеп сред дърветата, където нескончаемите мълнии осветяваха открито пространство. Прибяга до окрайнината на гората и се подвоуми дали да прекоси полето, за да подири подслон в къщата, белязана от светещата точица в дъното му. Беше само пет и половина, но той виждаше едва на десет крачки пред себе си, освен когато светкавиците оголваха всичко наоколо в ярки и страшни очертания.
Внезапно странни звуци достигнаха слуха му. Песен на нисък дрезгав глас, момичешки глас, и който и да пееше, намираше се някъде съвсем наблизо. Година по-рано той навярно би се разсмял или би се разтреперал, но в неспокойствието на насъщния момент само спря и се заслуша, като остави думите да проникват в съзнанието му:
Нова мълния раздра небето, но пеенето продължи без трепване в гласа. Очевидно момичето бе някъде в полето и гласът като че ли неясно долиташе от купата сено на двайсетина крачки пред него.
После замлъкна. Замлъкна и отново подхвана странното песнопение, което се възнасяше нагоре, потрепваше във въздуха и падаше, преляло се с дъжда:
— Кой е тоя дявол в околията Рамили — възнегодува Еймъри, — дето му е скимнало да изпълнява Верлен по собствена мелодия на една прогизнала купа сено?
— Има ли някой? — обади се гласът, неразтревожен ни най-малко — Кой си ти? Манфред, свети Христофор или кралица Виктория?
— Аз съм Дон Жуан! — импулсивно изкрещя Еймъри, надвиквайки бученето на дъжда и вятъра.
От купата сено прозвуча възторжен писък.
— Зная кой си — ти си русокосото момче, което обича „Улалюм“, познах те по гласа.
— Как да се кача? — извика той от подножието на купата сено, където, мокър до кости, вече бе се озовал. Откъм върха се появи една глава — беше тъй тъмно, че Еймъри успя да различи само перчем влажна коса и две очи, светещи като на котка.
— Изтичай назад — долетя гласът. — Засили се и скочи, а аз ще ти подам ръка. … не, не оттук, от другата страна.
Той последва упътването и когато се разтегна нагоре, до колене нагазил в сеното, една малка бяла ръка се протегна, стисна неговата и му помогна да се добере до високото.