Така че аз се ококорих над плета, но неизвестно защо, ти вече бе хукнал да бягаш и видях само прелестния ти тил. „Аха — казах си, — ето един мъж, по когото много от нас биха въздишали“… и така нататък в най-добрия ми ирландски…
— Разбрах — прекъсна я Еймъри. — А сега се върни към себе си.
— Добре. Аз съм от тия хора, които вървят през живота и раздават на другите вълнение, но самата аз почти не получавам, освен ако сама не го припиша на мъжете и нощи като тая. Имам обществената смелост да изляза на сцената, но не ми достига енергия за това. Нямам търпение да пиша книги и още не съм срещнала мъжа, с когото бих сключила брак. Но няма значение, все още съм само на осемнайсет.
Постепенно бурята утихваше и само призрачните тласъци на вятъра огъваха купата най-напред в една посока, а после мрачно я връщаха в другата. Еймъри беше в транс. Осезаваше безценността на всеки миг. Никога преди не бе срещал момиче като нея и никога нямаше да я възприеме както в този час. Не се чувстваше като действащо лице от пиеса, което би било естествено в тъй необикновена ситуация — не, изпитваше усещане, че се е завърнал у дома.
— Току-що стигнах до съдбовно решение — каза Елинор след кратко мълчание — и тъкмо затова съм тук, което дава отговор на още един от твоите въпроси. Преди малко реших, че не вярвам в безсмъртието!
— Така ли? Колко банално!
— Ужасно банално — съгласи се тя, — но въпреки това гнетящо, изтъркано, противно гнетящо. Дойдох тук, за да се измокря — като мокра кокошка. Мокрите кокошки винаги се отличават със съвършена яснота на мисленето — заключи тя.
— Продължавай — любезно я подкани Еймъри.
— Ами… не се страхувам от тъмно, затова нахлузих мушамата и гумените си ботуши и излязох. Разбираш ли, по-рано много се страхувах да кажа, че не вярвам в бога — нали мълнията щеше да ме порази, — а ето сега съм тук и тя, разбира се, не ме е ударила, но главното е, че този път вече не се боях от нея за разлика от миналата година, когато бях поклонничка на християнската наука47. Така доказах сама на себе си, че съм материалистка, и се сродявах със сеното, когато ти излезе от гората и замръзна в края й, уплашен до смърт.
— От какво да съм уплашен, малка негоднице! — възмути се Еймъри.
— От себе си! — викна тъй високо тя, че той подскочи. Тя плесна с ръце и се разсмя. — Видя ли, видя ли! Гузното съзнание — убий го, както сторих аз! Елинор Савидж, материолог — няма да подскачаш, няма да се стряскаш, ще стигаш навреме…
— Но аз не мога без душата си — възрази той. — Не мога да бъда само рационален и не искам да бъда просто молекулярен.
Тя се наклони напред, впи в него пламналите си очи и прошепна с някаква особена романтична безвъзвратност:
— И аз така си мислех, Жуане, страхувах се, че е така — ти си сантиментален. Не си като мен. Аз съм една малка романтична материалистка.
— Не съм сантиментален — аз също съм не по-малко романтичен от теб. Не знам дали ти е известно, но сантименталният човек си въобразява, че мигът ще бъде вечен, а романтикът отчаяно вярва, че не е така.
(Това бе едно от старите разграничения на Еймъри.)
— Парадокси. Тръгвам си — каза тъжно тя. — Я да слезем от сеното и да повървим до кръстопътя заедно.
Смъкнаха се бавно от гнездото си. Тя не му позволи да й помогне, махна му да се отстрани, грациозно тупна в меката кал и се помая, клекнала за миг, като се надсмя над себе си. После скочи на крака, мушна ръката си в неговата и тръгнаха на пръсти през полето, прескачайки от една на друга сушина. От локвите сякаш искреше неземна отрада, защото луната бе изгряла, а бурята бе препуснала към западния край на Мериланд. Всеки път, когато рамото на Елинор докоснеше неговото, той усещаше как ръцете му изстиват от смъртен страх да не изпусне осенената четка, с която въображението му рисуваше от нея вълшебства. Наблюдаваше я с крайчеца на окото, както правеше по-късно по време на техните разходки — тя беше пир и прокоба и той пожела съдбата да го бе обрекла да седи до края на дните си в купа сено и да гледа живота през нейните зелени очи. Тази вечер се извиси езическото в него и когато тя се разтопи, сиво-синкаво привидение в далечината на пътя, от глъбините на полята се надигна пеене и озвъни връщането му до къщя. Цяла нощ летни пеперуди прехвърчаха навътре и навън през прозореца на Еймъри. Цяла нощ могъща, усилваща се музика люля в мистичен блян сребревината, а той лежа буден в лъчистия мрак.
Септември
Еймъри си избра стрък трева и методично го задъвка.
47
Християнската наука — религиозна доктрина, проповядваща изцеление на духовните и физическите недъзи чрез молитва. Основана в 1864 г. от Мери Бейкър Еди, тази доктрина се е радвала на многобройни привърженици в САЩ в края на XIX и началото на XX век.