— Къде живее?
— Ех, кой ти го знае! В продължение на цели три седмици висях всичките вечери от десет до единайсет часа пред хотела и я чаках. Но тя не се появяваше. Портиерът, естествено, ме виждаше. Хилеше ми се озъбено като афенпинчер пред някое парче сланина с дебела кожа, ала аз пет пари не давах.
— Нима не си говорил с нея?
— Нито дума.
— Макар да си я виждал всеки ден?
— Да. Бях чул, че истинската любов трябва да бъде скромна и дори плаха.
— Жерав! Ти и плах!
— Е, какво искаш? Цялото ми същество беше станало като масло Душата ми се бе разтекла като провансалско олио3, а сърцето ми плаваше като тиганица в американска свинска мас. Аз съм едно непокварено дете. Самият вече не се разбирам.
Рандау се загледа усмихнато напред. Знаеше, че Хилда всеки ден в определено време отива в хотел „Юнион“ при Елън Стартън, за да проучва заедно с нея в продължение на няколко часа научни четива. Ако Хагенау я чакаше там вечер, естествено никога нямаше да може да я срещне, тъй като тя се връщаше по-рано. Рандау се посъветва със себе си дали да разясни нещата на приятеля или не. Той попита:
— И поне не си ли я поздравявал?
— О, разбира се! И то как! Свалях толкова ниско шапка, все едно беше кралица.
— И тя отговаряше?
— Да. Накрая вече ми се усмихваше още отдалеч. Каква усмивка! Едмунд, казвам ти, за да видя тази усмивка, съм готов да извърша най-голямата дивотия. За съжаление, от четиринайсет дни съм лишен от нея, тъй като от толкова време не съм я виждал. Дали вече не е приключила с готварския курс?
— Възможно — ухили се Рандау, който беше много по-добре осведомен. — Хер оберлейтенант Фон Хагенау смята за жизнено важен въпроса, дали една обущарска дъщеря е изучила готвенето или не! Това наистина е откачено!
— Да, откачено е, но само да бях наясно с нещата. За жалост днес трябваше да заминавам, както вече ти казах.
— Къде се намира сега баща ти?
— В замъка Райтценхайн. Но ти правиш една такава тайнствена физиономия, като че някаква особена причина те е подтикнала към този въпрос.
— Заблуждаваш се — ухили се Рандау. — Но я ми кажи какво ще излезе от твоята любов?
— Това знаят само добрите ангели. Ще оставя божията вода да си тече по божията земя. Така от само себе си ще си покаже какво пиле ще се излюпи от това яйце.
Спря по средата. Вън от кулите отекна камбанен звън. Той извади часовника си и извика уплашено:
— По дяволите! Ей, прощавай! Трябва да тръгвам!
— Накъде?
— Към „Шилерщрасе“. Тя идва обикновено по това време. Тук ли ще ме изчакаш?
— Не, ще дойда с теб.
— Действай тогава бързо! За минута и половина трябва да съм там.
— В такъв случай трябва да тръгваме! — предложи приятелят му.
Понесоха се — Хагенау с най-голяма припряност отпред и Рандау тайно ухилен отзад.
Той знаеше, че Хилда Холм сега се намираше с баща си в Райтценхайн, където старият хер трябваше по лекарско предписание да прави кални бани. Когато стигнаха „Шилерщрасе“, Хагенау тръгна малко по-бавно, така че Рандау отново можеше да разговаря с него. Попита:
— Ще бъдеш ли така добър да ми свършиш една услуга?
— С удоволствие! По-скоро сто вместо една.
— Една фройлайн Холм сега пребивава в Бад Райтценхайн с болния си баща. Брат й е доктор по философия и е мой добър познат Мисля, че тя ще се зарадва, ако й предадеш поздрави от мен.
— Хубаво! Тя представително момиче ли е?
— Така смятам.
— Или е някоя стара мома?
— Хм-м, по моя преценка над трийсетте.
Жерава изтегли физиономия.
— Олеле! Но щом желаеш, ще го направя. Баща й какъв е по професия?
— По-рано е бил директор по музикалната част — отвърна Едмунд. — Неговият син, докторът, също е музикален, дори бивш виртуоз на цигулка.
— Отлично! Аз ще… Небеса! Ето я отново! Задава се от ъгъла!
Рандау позна Хилда, която сигурно за кратко се бе върнала в столицата.
— Трябва ли и аз да я поздравя? — попита той ухилено.
— Естествено! Та това си е в реда на нещата!
— Ама заговори я най-сетне, де! В противен случай пак ще изчезне, и то завинаги.
— Така ли мислиш? Добре, твоето присъствие ми дава кураж. Ще я заговоря. Ама да не вземеш нещо да се изхилиш! По дяволите, какво да й кажа?
— Щурчо! Кажи й каквото ти хрумне. Ето я! Кураж, старо!
Бяха вървели бавно напред и сега Хилда беше съвсем близо до тях. Рандау посегна към шапката си и Хагенау също свали своята. Той, толкова сигурният иначе, самоуверен офицер, се бе изчервил. Поклони се и каза:
— Извинете, фройлайн! Ще ми позволите ли един въпрос?
— С удоволствие — отговори тя, изчервявайки се на свой ред.
— Къде се намира дюкянът на баща ви?
3
До Първата световна война провансалското олио се смята в цяла Германия за най-финото — б.нем.изд.