— Няма да дойда повече — рече тя.
— Не е лесно, толкова път…
— Знаеш ли какво вършиш? — попита го тя и сама си отговори: — Погубваш се.
— Също както ти във фургона — рече той и като се усмихна, зачака да види отражението на усмивката си върху лицето й.
— Не — каза тя с невъзмутимото спокойствие, което я обземаше след всяко вилнеене. — Аз нямаше къде да ида. Но ти имаш избор.
Колко благодарен бе все пак той на своите гости. Всеки му оставяше по нещичко, което да осветли положението му. Имаше избор, да, и докато крачеше обратно през гората, приветствуван от гласовете на невидими птици и помахването на безименни растения, той продължаваше да търси и друго решение, някакво ново оправдание, с което да изкупи паразитния екстаз на миналата нощ. Строши огледалото. Вдигна го над огнището, така че последното нещо, което то отрази, бе късче от синевата, и го пусна върху плочите. После смете стъкълцата и ги зарови надалеч от къщата, като поръси отгоре листа, за да не открие вече мястото. Но известно време продължаваше да долавя, че от онзи край на гората го следят заровени очи. Денем това чувство изчезваше, но нощем пак го обземаше, потапяше го по-надълбоко в съня, подобно на усещането в детството му, че по някое време майка му ще влезе при него, ще погали челото му и ще подпъхне изританите завивки. Безсънието престана да го навестява. След посещението на Лорета взе да му се придремва, често не успяваше да прочете дори един ред и се събуждаше чак при изгрев слънце.
Никога не бе съзирал толкова много неща, и то така ясно. Хладовитият април стори път на китния май. Стотици най-различни пъпки се разпукнаха доброволно. Той започна ясно да долавя най-тънки нюанси: оттенъците на кафяво и сиво по клонките, различните форми на листата, кое растение как кълни, кое клонче кога е израсло в зависимост от ъгъла, под който се е разперило от големия клон. Неспособността му да изрази с думи различията в горския свят (едва ли знаеше имената на повече от десетина дървета и цветя) потапяше зелената необят в сияен прозир, като след лека мъгла. В съзнанието си той постепенно разделяше безбройните растения на различни групи и приветствуваше всеки разпознат вид не с името, а с представата си за него, така както човек мисли за сестра си, чието име е престанал да изрича след сватбата й. Съзнанието му заприлича на красива чуждоезична книга, където поради неразбираемостта на текста илюстрациите изпъкват с по-точни и удивителни щрихи. Когато за пръв път стъпи боязливо върху раздалечените греди на къщата с изкъртения под, те му напомниха на арфа, а сега тия тънко настроени различия в природата, устойчиви, ала гъвкави, му заприличаха на още по-голяма арфа, която очакваше да дръпнат веднъж струните й или може би да засвирят на нея непрестанно, тъй че в мига на затишие ушите му щяха да запищят. Сложната изкусна плетеница от мъх и трева го омайваше. Сред природата не съществуваше такова малко уединено царство, което да отхвърли господството на различията. Станли чувствуваше, че зелената мъхеста листовина около него е така фино разграничена, че и тънък воал би бил груб в сравнение с изяществото на нейните различия. Природата; тази здрава мрежа от преплитащо се хищничество, се губеше от погледа зад собствената си удивителна точност и така преставаше да съществува или пък съществуваше просто като изображение на нещо друго.
Дойдоха му на гости три момчета: двамата му племенника и техен приятел. Приятелят им беше новозаселник в града — слабичък, късо подстриган, с кръгли тъмни очи като маслини. Докато се мъчеше неловко да забавлява гостите си, Станли усети, че се обръща най-вече към непознатото момче, тъй като обичайното хихикане и непрекъснатото боричкане на братовите му синове бяха прояви, на които той упорито не обръщаше внимание още докато делеше покрив с тяхната шумотевица. Гостите му като че се смириха, сепнати от чудатостта му. Не му идваше наум какво да им покаже; сигурно бяха очаквали да видят нещо, измайсторено от него, някакъв паметник, който да свидетелствува за натрупването на дните му. Ала той нямаше нищо налице, нищо освен убежището си, където отдавна бе престанал да прави подобрения и променения си тънък усет за действителността. Разходи ги из гората, посочи им едва забележим правоъгълник от неодялани камъни — вероятно основи на обор, — показа им забавните хранилища, с които по-дребните горски бозайници заявяваха присъствието си, накара ги да се наведат заедно с него, за да разгледат един насип където при ерозията сред оголените коренища, камъните и мъха се бе образувал замък или по-скоро редица от замъци, населени с мравки. Момчетата започнаха да мачкат мравките; Станли се разкрещя и те се отдръпнаха, а той зърна в очите им измършавялото си тяло и четинестата си рижа брада. Обикаляха из гората (не му бе хрумвало сам да ходи толкова надалеч), докато стигнаха до едно място, откъдето се виждаше димящият комин на къща и проблясващата ивица на шосето. По пътя кършеха пръчки и ги трошаха о сухи клони или се увисваха с цялата си тежест на закърнели дръвчета, чиито скелети, несмущавани с години, стърчаха прави, подкрепяни от големите дървета, които едно време ги бяха задушили в обятията си. Където и да се шмугнеха, момчетата прогонваха смъртта от леговището й: мишата кост, заседнала в гърлото на умрял бухал, разплутия труп на мармот, наръфан от кучета, предното копито на елен, бог знае как прерязано. Ала в чертозите на пищната зеленина момчетата успяха да открият за себе си само тези няколко съкровища. Станли им даде по една ябълка за из път и ги изпрати, без да ги покани да му гостуват пак.