На сбогуване долови възприемчивостта на третото момче — в кръглите очи се четеше незадоволено докрай любопитство, желание да узнае още нещо от Станли, който сам едва-що бе започнал да изучава бавно природата, и мисълта да бъде нечий учител се превърна за него в ново, завладяващо изкушение.
Станли се къпеше рядко, докато живееше сред хора, защото източването и замърсяването на водата му се струваше разхищение, ала сега започна да се къпе често, тъй като водата на близката рекичка бе бистра и щеше да е чиста загуба, ако не я използуваше. Потокът нямаше и половин метър дълбочина и беше широк, колкото в него да се побере един човек; за да се потопи целият, Станли трябваше да легне на дъното от червен пясък и огладени камъчета, та самият заприличваше на голям речен камък, и отначало потокът се засуетяваше около него, но накрая даваше леденото си съгласие да го облива. За да намокри и гърба си, той се обръщаше възнак и се заглеждаше в сините дупки по съдрания балдахин от листа — като удавник, вцепенен при сетния си поглед към небето. После се изправяше, целият в пръски — сребърен човек, — и се връщаше гол по лекото възвишение с топлата одрипавяла наметка от гнили есенни листа. Мина му през ума да си направи бент, но идеята не му допадна. Застоялата вода щеше да привлече комарите. Хрумна му, че тя ще се понесе през гората към морето като протестен вик, който да издаде присъствието му тук. И макар че нямаше естествен вир, където да се потопи поне приклекнал, той държеше всяка частица от тялото му (дори клепачите) да познае водата. Иначе не можеше да мине през гората, без да се свени, изцяло сребърен човек.
Един ден, когато се връщаше от потока, почувствува, че го наблюдават, но обвини заровеното огледало, докато внезапно не съзря третото момче, застанало облещено сред езерото от папрат пред къщата. Момчето заговори първо. „Извинете“ — рече то, обърна се и хукна назад, а Станли, обзет от внезапен страх, че ще го загуби или че то ще си помисли нещо лошо, се втурна след него; сигурно бе ужасяващ, както тичаше между спокойните отвеси на дърветата — хилав, мокър, раззинал неми уста. Момчето бягаше по-бързо и след малко Станли се отказа да го гони. Туптящото му сърце сякаш продължи да препуска, както се бе засилило, и чак след малко се върна в убежището на разлюления ребрен кафез. Изненада се от себе си, засрами се. Опитът му да догони момчето зачеркна месеци на търпеливо чакане; както осъзна сега, чакаше да бъде завладян от нещо. Разбра как е избягнал на косъм едно пагубно разнообразие, един ученик, който щеше да поразсейва уязвимата му самота и да изцежда от него доброта по-бързо, отколкото тя извираше в душата му.
Сега вече всяка сутрин се събуждаше с чувството, че някой го вика. Отначало това бе едва доловимо усещане, което смътно придаваше гузно неспокойствие на първите му движения при пробуждането. Постепенно, когато усещането се появи и на следващите три утрини, непознатият глас придоби ясни нотки на мъжественост, безкрайна нежност и настойчивост. Той не бе част от сънищата му; Станли познаваше сънищата си, а този глас се врязваше в тях. Доколкото можеше да прецени, той прозвучаваше точно когато сънищата му се стопяваха, ала клепачите му още не бяха отлепени. Но гласът сякаш бе и като фон на сънищата му, така както телефонното звънене от долния етаж е звуков фон на любовна сцена, с което привиденията, нахлули през спомените му за човешкия род, бяха пародирани и ставаха двойно по-призрачни, непрестанно изопачавани и прекъсвани от някакъв хладен натиск. В желанието си да чуе гласа лице в лице, да прецени неговата мъжественост, да долови наяве ласкавата му настойчивост, Станли вече се гмуркаше в съня си, сякаш се втурваше за среща. Ала два дни поред за порицание гласът мълчеше. Смирено реши, че всичко е било въображаемо и, както Бърнард бе предрекъл, той скоро щеше да се побърка. На следващия ден, седмия, след като усещането го бе докоснало за пръв път, то го разтърси призори, точно когато мракът започваше да се топи. Станли се надигна и седна като под команда, прокънтяла в стаята, и осъзна, че викът, подобно на утринна роса, е кондензация на нещо реално и дълготрайно, което не изчезва денем. Той го чувствуваше, приемаше го като израз на изумително изящество: съвършенството в тъканта на дървесните кори, многопластовата прозирност на листата, плавните очертания на пролуките между стволовете — всичко това напомняше на нещо, което се нуждае от отговор: неуверено безмълвие. Но онзи глас бе толкова плах, толкова тактичен, че да го чуеш отчетливо, бе все едно с бръснарско ножче да разцепиш банкнота по ръба (Станли бе чел едно време, че фалшификаторите го правели).