— Защо не ме остави на мира? — отвърна Джони на нейните упреци. — Не вижда ли, че съм уморен?
— Аз съм голям колкото тебе — викаше сърдито Уил от прегръдките на майка си, с лице, изцапано от сълзи, кал и кръв. — Сега съм висок колкото теб, а ще стана и по-голям. Тогава ще те пречукам, помни ми думата.
— Трябва да ходиш на работа, щом си толкова голям — озъби се Джони. — Така си е. И ти трябва да се трудиш. Време е вече майка ти да те прати на работа.
— Той е още много малък — възрази майката. — Не виждаш ли, че е още дете?
— Аз бях по-малък от него, когато започнах да работя.
Джони отвори уста да изкаже цялата несправедливост, с която се бяха отнесли към него, но устата, му се затвори, без да продума нищо. С мрачен израз на лицето той се обърна и влезе вкъщи да спи. Вратата на стаята му беше отворена към кухнята, за да влиза топлина. Докато се събличаше в полутъмната стая, той чу как майка му разговаря с една
съседка, която беше влязла вътре. Майка му плачеше и думите й се прекъсваха от хълцания.
— Не мога да разбера какво става с Джони — чуваше я да говори той. — Не е бил никога такъв. Беше търпелив като ангел. Но е добро момче — побърза да го защити тя. — Работи съвестно. Истина е, че тръгна много рано на работа, но за това не съм виновна аз. Убедена съм, че правя всичко, което е
по силите ми.
От кухнята се дочу продължително хълцане и като затваряше очи, Джони промърмори на себе си:
„Истина е, че цял живот работя съвестно.“
На следната сутрин майка му отново трябваше да го разтърсва силно, за да го откъсне от прегръдките на съня. Последва оскъдна закуска, дълго ходене в тъмнината и бледата зора.на деня, която се сипваше над покривите на къщите и на която Джони обръщаше гръб, когато влизаше през портала на фабриката. Започваше нов ден от безкрайната върволица дни, които по нищо не се различаваха един от друг.
Въпреки всичко в неговия живот имаше разнообразие — когато сменяше една работа с друга или когато се разболееше. На шест години той беше и баща, и майка за Уил и останалите още по-малки деца. На седем постъпи във фабриката, където навиваше макари. На осем години се премести в друга фабрика. Новата му работа беше учудващо лека. Всичко, което се изискваше от него, бе да седи с малка пръчка в ръка и да направлява потока от платно, който течеше непрестанно край него. Този поток излизаше от една машина, минаваше през нагорещен цилиндър и продължаваше нанякъде. Джони седеше през цялото време на едно място в помещение, където не проникваше дневна светлина, а над главата му трептеше газената лампа. Така сякаш и той се превръщаше в част от механизма.
Въпреки влажната топлина Джони се чувствуваше много щастлив на тази работа, защото младостта изпълваше съзнанието му с блянове и илюзии. Докато очите му следяха димящото платно, което течеше безспир край него, мечтите му го пренасяха в един великолепен свят. Работата не изискваше никакво движение, нито пък някакъв размисъл. И Джони започна да мечтае все по-рядко и по-рядко, докато накрая умът му стана муден и бавно подвижен. Освен това той печелеше по два долара седмично, а с два долара човек успява само да прекрачи прага на гладната смърт и да поддържа съществуването си чрез хроническо недояждане.
Когато стана на девет години, Джони загуби работата си, защото се разболя от морбили. Щом оздравя, той постъпи в една стъкларска фабрика. Тук плащаха, повече, но се изискваше сръчност. Работеше се на парче и колкото по-голяма сръчност проявяваше, толкова повече печелеше. Тук имаше стимул. Под влияние на този стимул той стана забележителен работник.
Работата беше проста: привързваш стъклени запушалки към малки шишета. На пояса му висеше снопче връзки. Той притискаше шишетата между коленете си, за да може да работи с две ръце. От приведеното положение, в което седеше, тесните му рамене се прегърбиха, а гръдният му кош беше свит по десет часа на денонощие. Това бе вредно за белите дробове, но затова пък за един ден Джони успяваше да привърже запушалките на триста дузини шишета.
Управителят се гордееше с него и водеше посетители да го гледат как работи. За десет часа през ръцете му минаваха по триста дузини шишета. Това означаваше, че той бе придобил съвършенството на машината. Излишните движения бяха премахнати напълно. Всяко движение на слабите му ръце, всяко движение на тънките му пръсти беше бързо и отмерено. Работеше с голямо напрежение, в резултат на което стана много нервен. Нощем и в съня си напрягаше мускули, а през деня нямаше време да спре и почине. Джони работеше по цял ден и мускулите му непрестанно бяха напрегнати. Лицето му доби жълтеникав цвят, а кашлицата се усили. Сетне пневмонията порази слабите му бели дробове в хлътналия гръден кош и той загуби работата си в стъкларската фабрика.