Беше Уилбърфорс Билсън. Той стоеше на прага като човек, който не е сигурен как ще го приемат. Целият му вид сякаш молеше за извинение. На лявата му буза имаше синина, а едното му око беше затворено, но не се виждаха други следи от скорошния сблъсък на ринга.
Ъкридж се беше втренчил в него така, сякаш всеки момент очите му щяха да изхвръкнат от орбитите.
— Ти си го срещнал — простена той. — Наистина ли го срещна?
— Р-р-р! — каза мистър Билсън. — Като идвах към залъта. Видях го кат тъпчеше парите в малко чанте и сетне се изниза бързо.
— Господи! — извиках аз. — Не се ли сетихте какво е намислил?
— Р-р-р! — съгласи се мистър Билсън. — Нивга не ми е харесвал.
— Защо тогава, ти, беден малоумник — изрева Ъкридж, — не го спря, за Бога?
— Изобщо не се сетих — призна извинително мистър Билсън.
Ъкридж се изсмя грозно.
— Направо му забих един в мутрата — продължи мистър Билсън — и му взех малкото чанте.
Той постави на масата малко очукано куфарче, което, докато го побутваше към нас, подрънкваше мелодично; после с вид на човек, престанал да се тревожи за дреболии, пое към вратата.
— Ще ме прущавате, гуспуда — каза Билсън Тупалката със съжаление. — Не мога да остана. Трябва да вървя да разнасям светлината.