Хнохра се обърна, каза нещо на един от по-младите хроси и след малко, прехвърляна от ръка на ръка, пред Рансъм се появи малка паничка. Той я огледа в светлината на огъня. Паничката явно беше златна и Рансъм най-сетне разбра какво е предизвикало интереса на Девайн към Малакандра.
— Има ли тук много от това нещо? — запита той.
Да, отговориха хросите, намирало се в повечето реки, но най-хубаво и най-много било при пфифлтригите, които умеели да боравят с него. Наричаха го арбол хру — слънчева кръв. Рансъм отново се вгледа в паничката. Цялата беше покрита с изящни гравюри. Видя изображения на хроси и на по-дребни същества с жабешки тела; после забеляза и сорнове. Въпросително ги посочи с пръст.
— Серони — каза Хнохра, потвърждавайки подозренията му. — Те живеят горе, досами харандрата. В големи пещери.
Съществата с жабешки тела и глави на тапир се оказаха пфифлтриги. Рансъм се замисли над всичко това. Очевидно на Малакандра три различни вида бяха достигнали разумния стадий на развитие, без някой от тях да изтреби другите два. Живо го интересуваше кои са истинските господари.
— Кой хнау управлява? — запита той.
— Оярса управлява — гласеше отговорът.
— Той хнау ли е?
Това ги озадачи. Според тях въпросът беше по-подходящ за сероните. Оярса, казаха те, може и да е хнау, но много особен хнау. Никога не е бил млад и никога няма да умре.
— Сероните повече ли знаят от хросите? — запита Рансъм.
Вместо отговор избухна спор. В крайна сметка излезе, че сероните или сорновете са абсолютно безпомощни в лодка и за нищо на света не биха се заели с риболов, че не могат нито да плуват, нито да съчиняват стихове и даже когато хросите им предлагат готова поезия, те успяват да проумеят само най-простите неща; но иначе много ги бива да изясняват разни работи за звездите, да тълкуват най-сложните повели на Оярса и да разказват какво е ставало някога на Малакандра — толкова отдавна, че вече никой друг не си го спомня.
„Аха, интелигенция — помисли си Рансъм. — Те трябва да са истинската власт, макар че го прикриват.“
Помъчи се да запита какво би станало, ако сорновете използват своята мъдрост, за да принудят хросите да вършат разни работи — само дотам успя да стигне с оскъдния си словесен запас. В този вид въпросът съвсем не звучеше толкова тревожно, колкото би изглеждал, ако имаше начин да преведе израза „използване на научните ресурси за експлоатация на слаборазвитите съседни народи“. Но усилията му се оказаха излишни. Споменаването за поетичната некадърност на сорновете бе прехвърлило целия разговор в литературно русло. Последва разгорещена и явно специализирана дискусия, от която Рансъм не разбра нито дума.
Естествено, в разговорите му с хросите не ставаше дума само за Малакандра. Трябваше да им се отплаща със сведения за Земята. Тук обаче срещаше затруднения — както поради факта, че за свой срам непрестанно откриваше колко зле познава собствената си планета, така и поради твърдото решение да спести част от истината. Не искаше да разказва за човешките войни и прекомерната индустриализация. Много добре си спомняше как бе загинал на Луната ученият Кейвър от известния роман на Хърбърт Уелс1; а и просто се срамуваше. Чувстваше се едва ли не физически разголен, щом започнеха да го разпитват прекалено подробно за хората — хшовеките, както ги наричаха. Освен това бе решил да не разкрива, че са го довели тук, за да бъде предаден на сорновете, тъй като ден след ден се убеждаваше все по-дълбоко, че именно те са господстващата раса. Но и малкото, което успяваше да разкаже, разпали въображението на хросите — те незабавно взеха да съчиняват поеми за странната хандра, където дърветата са твърди като камък, а тревата зелена като скала, където водите са хладни и солени, а хшовеките живеят горе, сред харандрата.
Но още повече ги заинтересува разказът му за водното животно с грамадна паст, от което бе избягал в техния свят и даже в техния хандрамит. Всички единодушно решиха, че това трябва да е хнакра. Новината ги развълнува извънредно. Не бяха виждали хнакра от години насам. Младежите незабавно измъкнаха своите оръжия — примитивни харпуни с костени върхове — а дечурлигата вкупом хукнаха към плитчините да се бият с въображаеми хнакри. Някои разтревожени майки настояваха да не допускат малките до водата, но общо взето новината за появата на хнакра предизвика небивал възторг. Хиой веднага се запъти да прави нещо с лодката си и Рансъм го придружи. Искаше да помогне, пък и напоследък донякъде бе взел да привиква с простичките хросиански инструменти. Двамата тръгнаха през гората към заливчето, което беше само на един хвърлей камък от селото.