Разполагам платното върху статива, дърпам чекмеджето, вадя палитрата и я поставям отгоре му, взимам молив и въглен и започвам да скицирам. Център на картината ще бъде електрическият стълб, който се издигаше пред къщата на семейство Фенимор. На него бяхме заковали голяма кошница за плодове и той се бе превърнал в нашия баскетболен кош. Спомням си, че когато за пръв път влязох във физкултурен салон и видях истински кош с мрежичка, бях на дванайсет или там някъде, останах разочарован, че няма кошница, а дървеното табло отзад много улесняваше отбелязването на точки.
Високо над мястото, където бяхме сложили нашия „кош“, се издигаше улична лампа, благодарение на която можехме да играем и след като мръкне. В онези дни по улицата не минаваха много коли. Всички точки трябваше да бъдат отбелязвани от директни попадения, не се позволяваха никакви отскачания или рикошети. Стреляхме направо, изпращайки топката в парабола, така че да мине през наклонената кошница. Мачовете ни завършваха с много малко отбелязани точки.
Ще ми се баскетболът, който се играе днес, да притежаваше поне мъничко от този старовремски привкус. Би било лесно да се махне таблото и кошът да се вдигне толкова високо, че никой да не може да го достигне. Така играта няма да се превърне в запазена марка за уродливи дългучи, а умението и точността ще придобият по-голяма тежест. Само че шансът това да се случи е равносилен на вероятността играчите на американски футбол да свалят нелепите си подплънки и да заиграят като ръгбистите. Макар че със сигурност броят на синините и ожулванията ще се увеличи, уврежданията на мозъка и на вътрешните органи ще намалеят. Убеден съм, че така играта ще стане далеч по-приятна както за зрителите, така и за самите спортисти. Ние, американците, като че ли си падаме по разни ненужни дрънкулки, които уж придават повече фасон. Ще бъде страхотно един баскетболен мач да завърши с резултат двайсет на седемнайсет например.
Уличното осветление си е същото като едно време и това ме изненадва. Същите старомодни лампи с нещо като абажур от гофрирана ламарина и гола крушка под него.
Поставям уличния стълб в центъра на скицата и започвам да меря пропорциите, правя изчисления или корекции, чрез които да вкарам в композицията всичко, което съм намислил. Постепенно потъвам в атмосферата на тази улица. Спомням си неща, които смятах за невъзможно да си припомня. Спомням си дори неща, за които знам, че никога не са се случвали.
От лявата ми страна пред една от къщите, кацнали на хълма, рисувам няколко бетонни стъпала. Именно пред тях играехме на „ръбчета“ с топки за тенис. Хвърляхме топката срещу стъпалото и тя отскачаше според това коя част от стъпалото бе ударила. Ако удареше ръбчето, отхвърчаше чак от другата страна на улицата и падаше върху отсрещния тротоар или дори в някой двор. Човек можеше да играе и сам, но обикновено играехме по двама. Единият хвърляше топката, другият чакаше тя да излезе в аут, за да дойде неговият ред. Успееше ли някой да улови отскочилата топка, получаваше точки. Броят им се определяше от набор сложни правила, по които играчите лесно стигаха до споразумение. Сега щеше да е доста трудно да се играе на „ръбче“ най-вече заради високите огради от двете страни на алеята, водеща към стъпалата.
Напуснахме Филаделфия през 1930 година, малко преди „Дженерал Електрик“ да затвори завода си. През следващите три години — от 1931 до 1934, татко нямаше постоянна работа. Наемаха го по един или друг проект от федералната Програма за подпомагане на изкуствата и не бяхме в състояние да плащаме наема цели три години. Тъй като така или иначе никой нямаше пари да си плаща наема, не ни изгониха, но пък натрупахме огромен дълг. Наемът беше двайсет и осем долара на месец. Днес това са малко пари, ала когато изкарваш мизерна надница, са страшно много. По това време баща ми започна да кове веранди, за да изплаща наема.
Не знам как, но успя да изплати дълг от хиляда долара. Тези хиляда долара бяха повече, отколкото родителите ми бяха притежавали някога или бяха мечтали да притежават. Докато помагах на татко в тази работа, прекарах някои от най-щастливите дни в живота си.
Осъзнавам, че съм направил улицата по-широка, отколкото е в действителност, така че мога да я нарисувам чак до Чърч Лейн и бейзболното игрище. За да компенсирам, събирам къщите отляво по-близо една до друга, а някои дървета уголемявам и ги скицирам надвиснали над улицата. Това е незначително изкривяване на пропорциите, а не изкривяване на реалността пред мен; причината е в начина, по който искам да си спомня тази улица. Вече съм нахвърлил най-важните неща, композицията на предния план, улицата, средния план с приближените една до друга къщи, сред които изпъква моята, и накрая задния план, голяма част от който — ако не броим бейзболното игрище и няколко големи дървета е зает от небето.