— Толкова далеч? Кой може да ти улучи тук сигурно?
Лицето на Халеф показа разочарование, но в себе си бе крайно доволен, неговата пушка и тази на Кара, бях им ги донесъл като подарък, далеч превъзхождаха всяка бедуинска кремъклийка.
— С хурдук [112] ли ще се стреля, или с русас [113]? — продължи той предпазливо.
— Естествено само с русас!
— Съгласен съм. Но кажи на твоя шейх, че преди зареждане куршумите трябва да бъдат показвани, за да не попадне по недоглеждане хурдук в цевта… После щяло да има борба, викаш?
— Да, голи до кръста и с нож в пояса.
— Че за какво нож? При борбата той нали не се използва.
— Защото това ще е борба на живот и смърт. Когато единият повали другия по гръб на земята, има правото веднага да го намушка.
— Вие сигурно имате някой голям атлет, а?
— Да — ухили се бен кхалидът арогантно. — Нашият Абу Кувве [114] не е бил побеждаван от никого. Това ти е ясно и само от името, което сме му дали.
— Определено ли е времетраенето на борбата?
— Естествено, докато единият бъде намушкан.
— Отново «естествено»! При вас май всичко е естествено! Вероятно считаш за естествено също че нашите трима воини с най-голяма лекота ще бъдат изклани от вашите!… Та и копия щели да се хвърлят? Дългата пика ли имаш предвид или късото джерид [115]?
— Джерид естествено!
— Ето го пак това «естествено»! Ти си наистина един Абу ел Маубат [116]!
— Сигурно и тук има условия?
— Естест… — той спря по средата на думата и се поправи: — Да, трябва да ти ги съобщя. Разстоянието е двайсет и пет крачки. Всеки получава три копия.
— Така! Вие навярно имате някой много ловък копиехвъргач?
— Той винаги улучва — потвърди запитаният.
— Събуждаш любопитството ми за него. Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш?
— Трябва специално да подчертая, че пощада няма да има. Борбата ще бъде на смърт. Поне кръв трябва да се пролее, иначе боят няма да бъде валиден. Който е ранен така, че да не може да стане от земята, се счита за победен и победителят има правото напълно да го умъртви. Сега свърших.
— Но аз не! Кога ще дойдете?
— Половин час след моето завръщане.
— Тогава поемете пътя западно от скалата! Ние ще останем тук, на мястото, където стоим сега. Какво оръжие избра вашият шейх?
— Шейхът? — попита бен кхалидът много учуден. — Мислиш, че той ще се бие с вас?
— Разбира се.
— О, не, той няма да го направи. Дори само мисълта, че ще участва, е оскърбление за него. Шейхът не е обикновен войн, той се бие естествено само с шейхове.
— Колко естествено пак! Ако не бяхме се споразумели да не си говорим оскърбително, сега аз щях да му върна обвинението за страхливост, което ни направи. Аз също съм шейх, но се бия с всеки воин, който е достоен за моята храброст Аз ще участвам също и защото залагам гордостта си на това, че не зяпам от безопасно разстояние, когато воините ми рискуват живота си за славата на моето племе. Още не знам, наистина, дали ще избера пушката, джерида или борбата, понеже първо трябва да видя противниците, но ако…
— Няма да имаш това право — вметна пратеникът.
— Как? Няма да имам право да избирам?
— Не.
— Кой ще ми го забрани?
— Нашият шейх. Той трябваше да определи оръжията и също да постави условията.
— За условията не е ставало дума, ама ти си продължавай! Иска ми се да чуя какво ще кажеш.
— Нашият шейх изисква вашите трима воини да хвърлят жребий. Всеки от тях трябвала участва в битката, която жребият му отреди.
— Но вие сте избрали най-добрия борец, най-добрия копиехвъргач и навярно най-добрия стрелец?
— Естествено!
— Чуй, човече, ако само още веднъж чуя от устата ти думата «естествено», ще направя нещо, което ще ти се стори съвсем неестествено! Вашата хитрост щеше да е достойна за похвала, ако нямаше толкова тъп вид. Вие избирате за всяко оръжие най-добрия мъж, а ние трябва да се хвърлим натам, накъдето му скимне на жребия. Това не е умно от ваша страна, а нещо, което заради вежливостта ще се въздържа по-нататък да окачествявам.
Той направи една пауза, по време на която прехвърли очи от Кара към Омар бен Садек и към мен. Знаех какво мислеше. Неговият син също отгатна.
— Татко, направи го! — помоли той.
— Какво? — попита Халеф усмихнато.
— Ние не се страхуваме от жребия, а ако не се съгласиш, ще помислят, че и при нас е както при тях.
— Кое по-точно, синко?
— При тях воините вероятно умеят да си служат само с по един вид оръжие, а с другите — не. Нека им покажем, че хаддедихните са се научили да седят здраво на всяко седло.