Когато бе готов отново за стрелба, отсреща настъпи тишина. Той подкани Кара да му прати на свой ред един куршум, но младежът нищо не отвърна и остана неподвижен, сякаш се бе сраснал с мястото си. Така мина доста време. Тогава шейхът викна на защитника на честта на неговото племе:
— Това момче на хаддедихните не се решава да стреля или пък не се е научило. Ние нямаме време. Стреляй ти! Но го направи по-добре от одеве, иначе ще те пратя вкъщи!
Тавил не помисли, че с тая закана ще възбуди човека. Онзи отговори с негодуващ вик и рязко вдигна пушката. Този път се цели по-дълго… Изстрелът прогърмя… Кара отново не беше улучен. Отсреща се разнесе още по-силен крясък. Тогава злощастният стрелец се обърна към своите хора:
— Затваряйте си зурлите! Кой може да стреля спокойно, когато от вашето реване му се разтреперват ръцете? Заклевам се в Аллах, че третият куршум няма да пропусне! От него зависи всичко и затова ще улучи.
Бен кхалидът зареди грижливо, вдигна отново пушката и този път се цели още по-дълго, толкова дълго, че опората не можеше да остане спокойна.
— Пак няма да улучи — обади се Ханнех.
— Диването не е стрелец — ухили се доволно Халеф. — Сега трябва да свали пушката, та да му се отвори ръката. Ама не, ето… ето…!
Изстрелът отекна и третият куршум също пропусна целта си.
— Хамдулиллах! — извика Халеф. — Ханнех, най-прелестен блясък на моята душа, виждаш ли как стои нашият любим син? Невредим и спокоен, все едно е имал въздух пред себе си, а не най-добрия стрелец на бени кхалид! Много съм горд с него.
На отсрещната страна имаше други думи. Там се вдигаше олелия. Кара изнесе напред единия крак и се подпря на пушката, за да изчака, докато при бени кхалид отново настъпи тишина.
— Сихди — попита ме Халеф, — не си ли личи ясно на Кара, че още първият му куршум ще удари, където поиска?
— Кара няма да даде погрешен изстрел — потвърдих аз.
— Той е взел присърце това, което ти каза за борбата с копия, че би изчакал, докато противникът ги свърши.
Отсреща най-после отново стана тихо. Бен кхалидът стоеше на мястото си и се виждаше, че никак не се чувства разположено. Но направи подканящ жест и извика:
— Хайде стреляй, де! Да не ти треперят мартинките от страх, че ще чуеш гърмежа на барута? Не се бой, момче! Та нали куршумът не е предназначен за теб, а във въздуха около мен има достатъчно място за него.
Тогава Кара каза първата си дума:
— Във въздуха няма място за него, защото мястото, където първият ми куршум ще се забие, се намира в твоето тяло. Вие се стремите към нашия живот, но аз ще ти подаря твоя.
— Не се хвали, а стреляй!
— Ще ти докажа, че мога да ти го отнема, когато поискам. Предварително заявявам, че ще стрелям в крака ти. Но също така добре мога да те улуча в главата или сърцето.
— Стреляй, казвам ти! С нетърпение чакам после да се смея.
Всичко това бяха празни приказки. Страха да не бъде улучен той ясно показа сега, като зае такова положение, че тялото му да предлага възможно най-малка площ на противника — обърна се настрани.
Като видях това, неволно се сетих за онзи изстрел, с който раздробих двете колена на Тенгуа, вожда на индианците кайова. [118]
Тенгуа беше избрал тогава това положение, за да не бъде улучен, и въпреки предупреждението ми го бе запазил. Наказанието за тази недобросъвестност беше, че моят куршум прониза двете му колена. Същия изстрел можеше да направи сега Кара и аз го считах способен да има същия успех.
— Защо заставаш по начин, различен от моя преди малко? — попита Кара противника си.
— Ще правя каквото си искам.
— Страхуваш ли се?
— Не ставай смешен, неопитно момче! Аз даже самият ще ти броя! И тъй, едно… две…!
Кара вдигна пушката, не бавно и внимателно, за да стреля по бедуинския маниеир, а си послужи с бързата хватка на американския уестман, която бе упражнявал под мое ръководство. Стрелянето по този начин изглежда по-трудно, но не е. То изисква майсторство, но в замяна предлага толкова по-голяма сигурност в улучването. Когато бен кхалидът каза «Едно!», Кара изхвърли пушката нагоре, при «Две!» я държеше готова за стрелба и при «Три!» изстрелът прогърмя съобразно подигравателното подвикване. Почти в същия миг бен кхалидът размаха ръце, олюля се напред-назад и се срина на земята, откъдето вече не можа да се вдигне. Кара действителното беше улучил в двата крака — един майсторски изстрел. Всичко живо беше замряло, затова се чуха гордите думи на победителя:
— Неопитното момче удържа думата си. Проля се кръв, следователно тази битка приключи. Победеният сега ми принадлежи, но аз му подарявам втория и третия куршум и заедно с тях живота. Кара бен Халеф е воин, но не убиец.