— Как така?
— Нали си убеден, че бени кхалид горят от желание да си отмъстят на нас?
— Да, абсолютно.
— Значи нашата мълчаливост ще трае до следващото им нападение, но понеже шейхът не се доверява на дискретността ни, ще гледа да съкрати това време. Разбираш ли ме?
— Много добре. Ти смяташ, че много скоро отново ще си имаме работа с тях.
— Да. Днес наистина не, защото той ще сдържи думата си, но много вероятно още утре, ако ли не, вдругиден със сигурност ще се видим. Ние следователно трябва да внимаваме! Той се издаде, без да го знае. Искаше да ни запечата задължението възможно по-дълбоко, а не помисли, че за един умен мъж точно в това повторение се крие подкана да извлече скрития смисъл на неговите думи.
Омар бен Садек се видя за свое съжаление принуден да се откаже от геройското си дело. Той увери, че щял да се радва на двубоя, и ние напълно му вярвахме. Всъщност аз носех вината, дето се лишаваше от това удоволствие, защото ако не беше ме споходила мисълта да дам заслужения урок на шейха на бени кхалид, третата битка навярно щеше да се проведе.
Със задоволство видяхме, че бени кхалид се стягат за бързо потегляне. Че нямаше да яздят към Аин Барид, за мен стоеше извън всяко съмнение. Този извор и местоположението му ми бяха известни, когато Тавил го спомена, защото той беше следващата ни цел, независимо дали бени кхалид щяха да се отправят нататък, или не. Той беше най-близкото място с вода по нашата посока.
И все пак можехме да бъдем доволни от нашия успех. Бяхме получили откраднатите вещи и освободили персиеца и войниците му. Петдесет души срещу толкова многократно превъзхождащ ни отряд. Да, дори бяхме отстояли бойната арена и победените бяха принудени да се оттеглят.
Когато бяха приключили с приготовленията си, видяхме Тавил да идва още веднъж насам. Зад него за наше учудване вървеше Гхани, водейки мюнеджията за ръката. Че на шейха бе хрумнало още нещо, което допълнително трябваше да ни каже, бе лесно разбираемо, но какво искаха още от нас двамата му придружители?
Те спряха на първо време на известно разстояние. Тавил бен Шахид извика:
— Не идвам за мен, а само заради тези двама мъже. Те искат да вземат нещо от вас, но се страхуват да не бъдат враждебно посрещнати. Понеже като наши гости и приятели стоят под моя закрила, аз съм длъжен да се погрижа това да не им се случи и по тази причина ги придружих. Могат ли да дойдат при вас?
— Да — отговори Халеф.
— В такъв случай аз изпълних дълга си и ще остана да ги изчакам тук. Вървете!
Последната подкана бе отправена към Гхани, който сега напълно приближи със слепеца Той посочи лежащия до персиеца пакет и каза:
— Вие ми откраднахте имането, което нарекохте Канс ел Адха, та вашата кражба…
— Стой! — прекъснах го аз — Ние ви разрешихме да говорите с нас и дадохме дума, че нищо няма да ви се случи. Но ако се осмеляваш да ни хвърлиш в лицето такива обвинения, нищо не гарантирам. Кажи какво искаш, но избягвай всяка безполезна дума!
Ел Гхани като че не се почувства особено сплашен, но все пак продължи без по-нататъшни оскърбления:
— Вещите са увити в моето молитвено килимче. Налага се да ви ги оставя, понеже шейхът на бени кхалид ги присъди на вас, но килимчето си искам обратно.
— Лъжеш се. Никой не ни е присъждал тези предмети, а пустинният съд на хаддедихните ги призна като собственост на Канс ел Адха в Мешхед Али, откъдето са били откраднати. Че едно молитвено килимче е използвано за опаковка на откраднатите вещи, може да се очаква евентуално от някой невярващ Абд ел Аснам [121], но никога от «любимеца на великия шериф». А че един толкова осквернен килим ще намери отново своето религиозно предназначение, считам за изключено, наистина, но при вас всичко е възможно…
— Ибн Хаами! Ха’ин! [122] — извика слепецът високо, като направи жест на дълбока погнуса.
В този миг не знаех кого касаеше това и продължих:
— На нас и през ум не ни минава да забогатяваме от тази дрипа и веднага ще ти я върнем.
— Да, веднага — пригласи баш насир. — Ще ми бъде приятно, ако повече не ми се налага да докосвам собственост на крадци.
Кхутаб ага разви пакета, сложи временно торбичките до себе си и хвърли на Гхани килимчето заедно с връвта. Оня ги вдигна.
— Сега свършихте ли? — попитах.
— Не. Ел Мюнеджи също е тук — отвърна Любимеца.
— Какво иска?
Тогава слепецът пристъпи, следвайки гласа ми, близо до мен и каза:
— За да не се излъжа, трябва да знам дали ти си ефендито от Вади Драа. Ти имаш неговия глас, но въпреки това не бих искал да се заблудя. Онова, което искам да кажа, не е предназначено за друг. Значи ти си този?