— Аз ти прощавам още сега — отговорих. — Животът на хората стои в една висша ръка, която може да ни спаси и в последния миг и да отклони дори куршумите. Нека й се доверим.
— Направете го, щом ви е угодно! — ухили се шейхът отново. — След като си мислите, че така красиво ще се съберете там отвъд, аз ще се погрижа за вас това да стане още тук. Сега ще изкопаем една дупка, в която ще ви сложим един до друг. Труповете на асакерите ще останат да лежат така, нека ги разкъсват лешоядите, но вие ще бъдете предназначени само за червеите. Това е единствената разлика, която ще направим между двата вида капъсъзи. В Джехенема, разбира се, вие ще се срещнете с тях.
Бени кхалид се заеха по негова заповед да изровят недалеч в пясъка един гроб, и то точно пред очите ни, та да можем да го виждаме. Това ни даде една, макар и малка, отсрочка, но всяка минута бе скъпоценна, защото стоеше извън всяко съмнение, че Халеф ще поддържа възможно най-голяма бързина. Аз не знаех, наистина, колко дълго съм бил зашеметен, но понеже моята хеджин си лежеше спокойно и вече не привличаше вниманието на бедуините — при цялата възбуда, която трябва да бе предизвикала нашата поява — можех да приема, че съм бил в безсъзнание доста време. Надеждата, хаддедихните да се появят навреме, не беше безоснователна.
Много ми се искаше да го кажа на персиеца, но шейхът и Гхани ни държаха така зорко под око, че не бе възможно и една тиха дума да му подхвърля. Но те не пречеха на баш насир да говори високо:
— Ефенди, понеже съдбата ни се промени по такъв начин, искам да споделя с теб нещо важно. Досега си мълчах, защото мислех, че ще се ядосаш на Джафар мирза.
— По каква причина?
— Той ми направи един подарък, който е получил първо от теб.
— Това не може да ме ядоса. Подаръкът си е бил негов и той е можел да разполага с него, както му харесва. Ние взаимно се зарадвахме неколкократно с подаръци. Кой имаш предвид?
— Малката книга на персийски език «Араба бешайир» [127]. Аз поддържах по-тесни отношения с Джафар, отколкото досега съм ти казал. Знаеш, неговият живот е потаен, и аз премълчах много неща пред теб. Той прочел книгата и запечатал в сърцето си всеки ред. После ми я подари, за да се просветля и аз. Аз всеки ден чета от нея и тази сутрин пак го сторих. Отгърнах на мястото, което гласи: «Но аз ви казвам: Любете враговете си, благославяйте тия, които ви кълнат, правете добро на тези, които ви ненавиждат, и молете се за тия, които ви правят пакост и ви гонят, за да бъдете синове на вашия Отец небесен; защото Той оставя своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни» [128]. Всяка дума, която бяхме чули от Бен Нур, живееше в мен, защото цялото му слово бе само любов. Припомних си поведението ни спрямо нашите врагове, на чиято омраза отвърнахме с любов. Тази доброта ми се видя твърде голяма и аз отгърнах на това място, за да придам сила на слабостта си. Но сега ми се струва, че щяхме да постъпим по-добре, ако си бяхме останали слаби, защото за подчинението си на любовта ще заплатим с живота си.
— Не, не вярвам — отвърнах, дълбоко покъртен от тази неочаквана изповед на обречения на смърт. — Животът си има своята вечност като любовта. Ние няма да умрем, може би дори не и физически. Този, за Когото днес си прочел на това място, и Който изисква от теб да обичаш враговете си, има силата да те спаси точно чрез тази любов, Неговото Евангелие е здрава опора и закрила в живота и в най-голяма смъртна опасност. Ако Му се довериш, Неговата помощ може би е по-близо, отколкото си мислиш.
— Тогава нека побързаме да я изпреварим тая помощ! — присмя се шейхът. — Ямата е готова.
— Да, готова е и моят куршум също е готов — прибави Ел Гхани решително. — Повече няма да се бавя.
— Застани тук!
При тази отправена към персиеца заповед шейхът посочи мястото до гроба. Кхутаб ага се подчини и ми викна:
— Ефенди, не ти казвам сбогом, защото ще се разделим само за няколко мига. Кажи в душата си една молитва за мен, та при Ел Мизан, Везните на справедливостта, някой ангел да ме улови за ръката и да ме преведе отвъд!
При тази молба в мен се надигна някаква непозната досега демонска сила, която не признава никаква съпротива и тласка към безогледни действия. Там отпред стоеше приятелят сред убийци, в червена локва пролята войнишка кръв. Трябваше ли това да се случи? Биваше ли да се случи? Нима не можех да помогна?