— Втората! Вярно! Тълкуванията на тази мъдрост известни ли са ти?
— Известни са ми.
Той наклони още повече глава към мен и при следващите въпроси и отговори лицето му прие израза на нарастващо удивление.
— И двете?
— Арабското и персийското.
— Кой ги е дал?
— Персийският поет Раджид ед Дин, получил прозвището Ватват.
— Как? Ти го знаеш толкова обстойно?
— Той е живял в дворовете на трима владетели и е починал през 578 година [53] от хеджра [54].
— Машаллах! Как гласи арабското тълкувание на тази втора мъдрост на четвъртия от халифите?
— «Докато живеят на този свят, хората са безгрижни. Те живеят в толкова дълбока дрямка, че забравят блаженствата на Рая и огнените мъчения на Пъкъла. Но когато умрат, се събуждат от тази дрямка на безгрижие и се разкайват за леността си в службата на този, който ги е създал. Отправят си упреци за своето нехайство и благодарността към него, който ги е дарил с всичко. Но тогава разкаянието идва твърде късно и самоупрекването е безполезно.»
— А персийското тълкувание?
— «По време на пребиваването си на тази земя хората немарят за работите на другия свят. Едва когато умрат, се събуждат от съня на безразличието. Тогава съзнават, че са се отклонили от правия път и се разкайват за лошите си думи и осъдителни дела, но това вече нищо не ги ползва.»
Сега чертите на лицето му бяха придобили явният израз на внимателно заслушване. Той почака известно време и после попита:
— Ти не си Ел Гхани, моят благодетел, когото мислех, че седи сега при мен?
— Не.
— Кажи тогава дали си съгласен с тези две тълкувания!
— Те не намират моето одобрение, защото са твърде повърхностни. Оставят дълбокия смисъл на мъдростта да лежи недокоснат.
— И какъв е този смисъл? — попита слепият старец.
— Хората спят, но когато умрат, се събуждат. Това означава: Хората живеят като спящи, със затворени очи. Те не виждат доказателствата за един вечен живот и когато чуят гласа на Аллах и неговите пратеници, мислят, че сънуват и не го следват. Но после, когато смъртта ги разтърси от този сън, се виждат неподготвени отвъд голямата граница, през която не могат да се върнат, за да наваксат пропуснатото. Тогава за тях събуждането ще бъде един трус и преглеждането — ужас.
— Аллах, Аллах! — извика той. — Аз мислех, че съм се върнал на земята, а пък още се намирам при теб, който си ме водил! Не, ти не си Ел Гхани, той никога няма такива думи. Хвани ме отново за ръката и кажи дали и аз принадлежа към тези, които живеят със затворени очи и чието събуждане ще бъде толкова ужасно!
— Притежаваш ли любовта?
Защо зададох този въпрос? Може би защото преди малко бях говорил с хаддедихните за любовта. Държането и думите на арабина не ми бяха ясни. Не знаех кого имаше предвид с тях. Изобщо сцената беше много странна. Наоколо безпределната пустиня, над която и сега се виеха гладните лешояди — през нощта навярно бяха кацнали в наша близост; своеобразните форми на дългокраките, гърбави камили; благоговейният кръг на причудливо облечените бедуини; загадъчният непознат мъж до открития гроб със своите неясни думи; нашият предшестващ религиозен разговор и настроението, следствие на който се намирах; тълкуванията на възкръсналата сякаш от гроба заедно със стареца мъдрост на Али… Всичко това може би въздейства като причина да поставя този въпрос.
— Любовта? — отвърна меканецът. — Точно тя ли ще бъде най-важното в мига на пробуждането от съня?
— Само тя единствено е важна. Тя е като маслото на лампата, без която не можеш да намериш правия път.
— Маслото? Лампата? — подскочи той от своята все още заслушана поза. — Това звучи както отиването на девите на никах [55]!
— Да — вметнах бързо под давлението на тези думи, без да помисля, че имах пред себе си мюсюлманин, който не биваше да знае, че съм християнин. — Небесното царство ще наподобява на десетте деви, които взели своите лампи и излезли да посрещнат младоженеца. Петте били глупави, но другите пет — умни. Глупавите взели лампите си, наистина, но не взели масло, а умните заедно с лампите взели и своите съсъди с масло. Понеже младоженецът се забавил, те се уморили и заспали. Но около полунощ се разнесъл вик: «Вижте, младоженецът идва, излезте да го посрещнете!» Девите станали и приготвили лампите си. Глупавите заговорили на умните: «Дайте ни от вашето масло, защото нашите лампи угаснаха!» Тогава умните отговорили и…
По-нататък не стигнах. Докато разказвах, с мюнеджията стана необикновена промяна, необикновена поне що се касае до неговата слабост. Неговите артерии сякаш се изпълниха с нова кръв, а нервите му получиха жизненост. Той изправи торс. Очите се отвориха и отправиха своя лъчист, неописуем взор към мен. Бръчките на лицето се запълниха и мимиките с всяко изречение ставаха все по-оживени, докато протегна отбраняващо ръце към мен и уплашено ме прекъсна: